Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 123

Обръща се и вижда отражението си в един прозорец. Не прилича много на жената, която беше някога, докато оглеждаше плоския си корем в банята, а Шанън ѝ крещеше да чуе новините по телевизията от другата стая. Сега косата ѝ е рядка, без блясък, наслоена с мръсотия и попила кръвта на незнаен брой птици. Скалпът ѝ, раздразнен и червен, се провижда на петна. Тялото ѝ е измършавяло. Чертите на лицето ѝ са променени — деликатните овали са изместени от остри и ръбати чупки, кожата ѝ е затлачена с мръсотия и с нездрав вид. Лекичко отваря уста и отвътре се показва счупен зъб. Сигурно е станало, когато загуби съзнание в реката. Тялото ѝ е нацапано с кръв, насинено и бледо. Дълбоката рана от вълка белязва подутата ѝ ръка. Въпреки всичко вижда, че в жената в огледалото нещо ври и кипи. Същият огън, който я поддържаше четири и половина години, който ѝ налагаше да оцелее, който я заставяше да търси по-добър живот за децата си.

Изтощена, отървала се от къщата, отървала се от реката, Малори се свлича на колене. Маха превръзките от очите на децата. Те примигват и се напрягат на ярката светлина. Момчето и Момичето зяпват, изпълнени със страхопочитание, стихнали и несигурни какво да правят. Не разбират къде са и поглеждат Малори за указания. Никога не са виждали друго място, освен къщата.

Никой от двамата не плаче. Никой от двамата не се оплаква. Гледат Рик, слушат.

— Както казах — внимателно продължава Рик, — тук имаме възможност да правим много неща. Лагерът е много по-голям, отколкото предполага тази зала. Отглеждаме сами всичката си храна и успяхме да хванем няколко животни. Имаме кокошки за пресни яйца, крава за мляко и две кози, които съумяхме да развъдим. Някой ден в близко бъдеще се надяваме да отидем да хванем още животни, да изградим малка ферма.

Тя диша дълбоко и за пръв път поглежда Рик с надежда.

Кози, мисли си. Нещо различно от риба, децата никога не са виждали живо животно.

— В „Тъкър“ сме напълно самодостатъчни — имаме медицински екип, който работи за рехабилитацията на слепите. Тук ще намериш покой, Малори. Аз намирам всеки ден.

— А вие двамата — коленичи пред децата Констанс. — Как се казвате?

Сякаш този въпрос за пръв път изниква пред Малори. Изведнъж в живота ѝ се отваря място за луксове като имена.

— Нейното име — поставя окървавената си ръка на главата на Момичето, — е Олимпия.

Момичето бързо поглежда Малори. Изчервява се. Харесва ѝ.

— А това — притиска Момчето към себе си, — е Том.

Той се усмихва, свенлив и щастлив.

Паднала на колене, Малори прегръща децата си и плаче с горещи сълзи, които ѝ действат по-благотворно от всеки смях досега.

Облекчение.

Сълзите ѝ се леят свободно, кротко, докато си мисли за съквартирантите — как с общи усилия носеха вода от кладенеца, как спяха на пода в хола, как обсъждаха новия свят. Вижда Шанън как се смее, докато оприличава облаците на форми и фигури, преизпълнена с топлота и нежност, безумно влюбена в Малори.

Мисли си за Том. Мисълта ѝ работи трескаво, както винаги, решава проблеми. Няма миг покой.