Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 115

На площадката преди стълбището за надолу Малори спира. Поема си дълбоко дъх. Сигурна е, че ще се справи. Тръгва.

Минава покрай Черил, но не го знае. Все още не. Главата на Черил гледа към първия етаж, краката ѝ — към втория. Тялото ѝ е гротескно, неестествено изкривено.

Без да го осъзнава, Малори минава на сантиметри от нея.

Едва не докосва Феликс на долната площадка. Но се разминават. По-късно ще ахне, щом види дупките, зейнали по лицето му.

Звънииииииии

Няма представа, че минава покрай едното хъски. Животното се е строполило до стената, където е оставило тъмнолилаво петно.

Отвътре ѝ напира да извика. Има ли някой оцелял? Иде ѝ да го изкрещи. Но телефонът звъни и тя е сигурна, че няма да спре да звъни, докато не вдигне.

Следва звука, като се придържа към стената. Дъжд и вятър нахлуват през счупените прозорци.

Трябва да вдигна.

Ако можеше да отвори очи, би видяла количеството кръв, заляло къщата.

Звънииииииииии

Ще види по-късно. Но точно в момента звъненето на телефона е толкова силно, толкова отблизо.

Малори се обръща с гръб към стената, после се приплъзва с мъка към килима. Телефонът е на масичката. Тялото ѝ е сковано от изгаряща, пронизваща болка, всичките ѝ фибри. Като поставя момчето до момичето в пазвата си, посяга с другата ръка и започва да опипва телефона, който продължава да звъни упорито.

— Ало?

— Ало.

Мъж е. Гласът му звучи толкова спокоен.

— Кой е? — пита Малори.

Почти не може да асимилира, че използва телефон.

— Казвам се Рик. Получихме съобщението ви преди няколко дни. Имахме малко ангажименти и затова не успяхме да се обадим по-рано. Как се казвате?

— Кой се обажда?

— Както ви казах, името ми е Рик. Човек на име Том ни е оставил съобщение.

— Том.

— Да. Той живее там, нали?

— Аз съм Малори.

— Добре ли си, Малори? Звучиш ми сломена.

Малори диша дълбоко. Има чувството, че никога повече няма да бъде добре.

— Да — отговаря. — Добре съм.

— В момента нямам много време. Би ли искала да се махнеш от мястото, където живееш в момента? Да дойдеш в по-сигурно убежище? Предполагам, че отговорът е положителен.

— Да.

— Ето какво трябва да направиш. Ако можеш, записвай. Имаш ли химикалка?

Малори казва, че има, и опипва за химикалката, която Том държи при телефонния указател. Бебетата плачат.

— Май при теб има бебе?

— Да.

— Предполагам, това е причината да търсиш по-сигурно място. Ето информацията, която ти е нужна, Малори. Тръгни по реката.

— Моля?

— По реката. Знаеш ли къде е?

— Д-да. Знам къде е. Точно зад къщата. На осемдесет метра от кладенеца, както са ми казвали.

— Добре. Придвижи се по реката. Много е опасно, но след като двамата с Том сте стигнали дотук, значи ще се справите. Видях местоположението ви на картата и изглежда, ще трябва да пропътувате около трийсет километра. Така, на едно място реката се разделя…

— Какво прави…?

— Извинявай. Сигурно говоря твърде бързо. Но те уверявам, че при нас ще си на по-сигурно място.

— В смисъл?

— Ами, първо, нямаме прозорци. Разполагаме с течаща вода. И сами си отглеждаме храната. Разчитаме единствено на себе си — доколкото това е възможно в днешните условия. Имаме много спални. Хубави са. Повечето от нас дори смятат, че сега живеем по-добре от преди.