Читать «Мисти» онлайн - страница 157

— Обеща да остане в стола, на една ръка разстояние от нас — докладва. — Мога да го парализирам, ако направи внезапно движение. Съгласни ли сте с това?

Алекс кимна, но по моя гръб се стичаше студена пот. Връхлетяха ме спомени за ужасяващите няколко дни, в които бях негова невидима затворничка. Беше по-лесно да си смел, когато Йохан не е наблизо.

— Можеш да останеш отвън, bokkie — каза Алекс.

Идеята беше моя.

— Не, ще вляза.

Алекс се усмихна горчиво.

— Понякога си по-смела, отколкото е добре за теб.

— Казва момчето, което се намеси в ситуация със заложници — довърших.

Виктор направи знак на сестрата да отвори вратата.

— Здравей, Йохан. Водя ти посетители.

Йохан не се огледа.

— Не искам да говоря с още лекари. Аз съм напълно с разума си. Никой от вас няма достатъчно мозък, че да ме разбере.

— Чичо, аз съм. И Мисти. — Алекс стоеше пред мен, нащрек и готов да ме защити.

Йохан се огледа набързо, беше доволен, с почти детска усмивка на устните.

— Алекс! Колко мило, че си дошъл. И Мисти. Знаете ли, радвам се, че поне веднъж дарбата ми се провали. Не възнамерявах да те убия толкова скоро.

Забелязах, че той не каза, че не е имал намерение да ме убие, а само, че е било прекалено рано.

— Да, добре съм, както можеш да видиш.

— Но, Алекс, трябва да убедиш тези хора да ме пуснат. Добре съм. Нямам нужда нито от лекарства, нито от лекари.

— Но ти си убил поне тринайсет души, за които знаем — каза Алекс тихо.

Йохан махна с ръка.

— Това не е толкова убиване, колкото спиране... да, спиране. Всички те бяха без значение. Не липсват на света.

— Мисля, че родителите на Миа Гордън, Джоди Гаспард и единайсетте други жертви не са съгласни с теб — каза Виктор.

— Миа коя? — Йохан изглеждаше озадачен.

— Последното момиче, което уби.

— О, да. Тя свърши предназначението си, не можех да я държа жива след това. Не почувства нищо, уверявам ви. Приспах я.

— Хвърлил си я в Темза.

Празнотата на Йохан бе скандална. Исках да го разтърся, да го накарам да почувства нещо към жертвите — си, но беше безнадеждно. Той просто не разбираше. И със сигурност не искаше да говори за престъпленията си.

— И така, Алекс, виждаш, трябва да им кажеш да ме пуснат — повтори искрено.

— Не мога да го направя, чичо. Не си добре. Не може да ти се има доверие, че ще зачиташ живота на другите, затова трябва да останеш тук, заради нашата безопасност, а и заради твоята. — Алекс използваше дарбата си, за да го накара да разбере.

— Искаш да остана тук?

— Да. Мястото е добро. Ще се грижат за теб.

— Ще идваш ли да ме виждаш? — Йохан изглеждаше така изпълнен с надежда, че Алекс не можеше да откаже.

— Да, ще се върна.

Вратата отново се отвори и влезе Мириам дю Плеси.

— Няма да си единственият посетител, Алекс. Аз също ще наглеждам Йохан. — Отметна кичур коса от лицето си, жестът издаваше предпазливост. Първата ми мисъл беше, че тя е последната, която бих очаквала да посещава Йохан, но после осъзнах, че не би могла да стои настрани. — Той винаги е бил моя отговорност.

— Мириам! — Йохан отмести погледа си от Алекс към майка му. — Това е друго неочаквано удоволствие. Как е Роджър? — Изражението му стана злобно.