Читать «Мисти» онлайн - страница 14

— Да, често го чувам.

— Съжалявам, предполагам, че е така. Добре дошли в Кейптаун. — Съблече бялата си престилка и я преметна през гърба на стола. — Мога ли да ви донеса нещо?

— Добре сме, благодарим. — Уриел посочи почти недокоснатите ни питиета.

— Ще се върна след секунда. — Тя отиде до бара, за да си поръча кафе.

Заради Уриел се опитвах да не бъда нервна, но не можех повече да сдържам вълнението си.

— Е?

Погледът на Уриел проследи Франси, която си бъбреше с барманката.

— Не знам. Не съм сигурен какво се предполага, че трябва да изпитвам.

Опал не изглеждаше щастлива, наистина мислеше, че е решила случая.

— Моля те, дай й шанс. Тя ти подхожда съвършено по възраст, Уриел.

— Не че не съм благодарен за цялата ти работа, Опал. Тя е хубава и талантлива, но явно, че за мен не изпъква сред тълпата... а братята ми казаха, че това е първото, което са забелязали у партньорките си.

— Изчакай да се върне и пробвай с телепатия. — Размърдах се на мястото си, неспокойна заради напрежението и разочарованието на Уриел. Не си бях представяла момента така: бях очаквала между тях да премине електричество, а не се беше получило така. Щеше ли все пак да се наложи да включим и Кристал? Бях й обещала, че ще се погрижа. Разочаровах я.

Срещу нас седеше мъж, който тихо и мирно поделяше сандвича си с жена в напреднала бременност. Изведнъж той скочи и удари с юмрук по масата. Бъдещата майка го погледна шокирано.

— Какво искаш да кажеш с това, че бебето не е мое?

— Това ли казах?

— Да!

— Щях да ти кажа... рано или късно.

Мъжът захвърли ключовете за колата на масата и излезе.

— Ще взема автобус до вкъщи.

— Мейсьн, Мейсьн! — Тя взе ключовете и забърза след него. — Съжалявам!

— Не знам как можеш да кажеш това! — възкликна сестрата, която минаваше с две приятелки. — Винаги си твърдяла, че харесваш Бенджамин. Той не е от онези противни типове.

Имаше пробив в бариерата, която бях образувала около дарбата си.

Опал зарови глава в ръцете си, защото знаеше какво става. Аз бях ужасена. Много по-лесно е да изгубиш контрол, отколкото да го възстановиш, след като стигнеш до определена точка. Представете си игра с пръчици от дърво или слонова кост: лесно е да ги изпуснеш, но е почти невъзможно да ги събереш, без да разклатиш другите.

— Направи нещо — помоли ме тя.

— Правя, правя — опитах се да събера всички онези пръчици на казването на истината, които ми бяха избягали. Сърцето ми биеше тежко. Трябваше да свърша, преди Франси да се е върнала, но тя вече вървеше към масата ни.

— Мразя работата си — изръмжа сервитьорът срещу изненаданата жена, която го бе помолила да избърше масата. Той носеше значка, на която пишеше: „Радвам се да помогна“.

— Защо работите тук тогава, след като ви е толкова трудно да угодите на клиент?

Той отвори уста, твърдо решен да се извини за липсата си на маниери, но отвърна:

— Клиентите като вас винаги се оплакват. Не мога да ви понасям вас, хленчещите.

Франси се върна с чаша лате с богат каймак.