Читать «Кристал» онлайн - страница 140

Мъжът погледна Даймънд замислено, а после кимна.

- Да, имате право. - Той потърка китките си, сякаш тъкмо му бяха свалили оковите. - Но вече не й дължа нищо. Тръгвам си. Някой друг ще ме последва ли?

Хорът от гласове ми подсказа, че контесата съвсем скоро ще има нужда от нова прислуга. Единствено Алберто сякаш се колебаеше. Но според мен, той нямаше защо да се чувства отговорен за някой, който е парализирал живота му толкова дълго.

- Върви - подканих го аз. - Ще имам грижата някой да дойде да я наглежда. Тя все още има приятели в града. Свещеникът ще измисли нещо, когато му съобщя.

- И какво ще му съобщите, синьорина? Той няма да ви повярва каква е. - Приветствах искрата хумор в очите на Алберто. Истинският човек бавно се изправяше на крака.

- Спорили сте за заплатата, разбира се, и всички сте си тръгнали в знак на солидарност. Това на никого не би се сторило необичайно.

- Благодаря ви. За всичко. - Той замълча. - А ако ви помоля да намерите нашите сродни души, ще го направите ли? Макар и след всичко, което причинихме на семейството ви?

Предполагах, че това беше първата от много подобни молби.

- Разбира се. И още нещо: вие не сте сторили нищо, за което да се извинявате - ние разбираме, че не сте били отговорни за действията си. Знаете къде да ме откриете. - Това беше най-малкото, което можех да сторя за хората, които бяха станали най- голямата жертва на лудостта на контесата.

Хав взе ръката ми

- Да вървим да видим как е контесата. Трябваш ми, за да превеждаш.

Открихме я да седи в леглото си и да се взира с празен поглед в прозореца. Колоните на балдахиновото й легло бяха богато украсени с дърворезба и имаше прашни драперии. Завесите на прозорците бяха от избледняла пурпурна коприна. Когато влязохме, очите й се стрелнаха към вратата, а после се върнаха към гледката отсреща с часовниковата кула на площада Сан Марко.

- А, ти си била! Дойде да ме молиш за помощ, а?

Проследих погледа й Върху масичката с дантелата край прозореца бяха наредени снимки на нея и съпруга й в по-щастливи времена. В ръката си държеше медальон, а златната му верижка беше се разляла по завивката. Вероятно в него имаше още един спомен от него.

- Да, аз съм. Това е Хав Бенедикт - все още не сте се запознали, както му е редът. - Проверих дали има вода в каната до леглото й - Имате ли нужда от нещо?

- Няма да ти помогна. Няма да разваля стореното от мен. Не мога да го разваля, затова... затова няма да съжалявам.

- Не очаквам от вас да съжалявате. Аз успях сама да разваля стореното.

- Успяла си? - Тя се извърна към мен.

- Не беше лесно.

- Аз мислех, че е невъзможно. Винаги съм мислела, че е твърде късно да обърна назад нещата, след като веднъж бях започнала.

- Не беше късно. Освободих също така и умовете на прислугата ви.

Тя потъна обратно във възглавниците; лицето й беше сиво на фона на бялото.

- Може би е дошло времето. Да очаквам ли да ме убият в леглото?