Читать «Кристал» онлайн - страница 134

Хав!

Държа те! Няма да те пусна.

И тогава разбрах, че не бях сама в бездната на ума - той винаги е бил там и щеше да ме отведе у дома.

Двайсета глава

Какъв беше онзи израз, който казваха по телевизията? Не правете това вкъщи. Тези думи се въртяха в главата ми, когато се върнах в съзнание. Бях в леглото си. По дългите, ниски снопове лъчи навън личеше, че бях пропуснала няколко часа.

- Хав?

- Той... ъ... излезе. - Даймънд седеше до мен. Тя отмести един кичур коса от лицето ми. - Ето. -Подаде ми мокра кърпа.

- Какво? Защо?

- Претовари се. Потече ти малко кръв от носа и от очите.

- Гадно. - Почистих последните следи.

- Хав казва, че иначе си добре. Нареди да си почиваш.

- Но не остана при мен, така ли? - Трудно ми беше да повярвам, че е излязъл да разгледа забележителностите, докато аз лежа в безсъзнание.

- Каза, че имал нужда да се успокои. Беше бесен, че всички сме позволили да стигнеш чак дотам. Това момче сигурно щеше да те спре дори ако си беше счупила само нокътя.

Изборът си е мой, само мой.

Даймънд се наведе над мен и прошепна.

- Да си остане между нас - позволих му да си изкара яда на братята си.

Усмихнах се.

- Май си спомняш нещо. - Изведнъж осъзнах онова, което трябваше да разбера още със събуждането ми - Ей, ти пак си ти!

- Да, върнах се.

- Напълно ли? Връзката... спомените ти?

Даймънд въздъхна щастливо.

- Да, напълно. А също и другите. За известно време имах смазващо главоболие, но Хав и няколко хапчета оправиха проблема. За щастие, контесата не ми беше отнела нищо, а само беше заровила всичко надълбоко, и аз си мислех, че никога няма да си върна спомените. - Тя стисна ръката ми - Но благодарение на теб успяхме. Не знам как щяхме да.

- Стига толкова - рекох твърдо. - Не искам благодарности. Искам да бъдеш щастлива. И сватбата ти да бъде незабравима.

- Така ще бъде. Знам, че е не остава много време, а и това, за което ще те помоля, е малко необичайно, но се питах - ще ни станеш ли кума?

- Аз ли? Ще мога ли да запилея пръстените?

Тя се засмя.

- Напълно, защото от всички хора на света, ти ще можеш да ги намериш отново. На вратата се почука. Даймънд вдигна очи.

- Да?

- Кристал будна ли е? - Карла провря глава.

Да, будна съм.

Майката на Хав се втурна в стаята, а Сол беше по петите й, сякаш се страхуваше да я изгуби от поглед и за миг. Ужасната празнота беше изчезнала; малката огнена топка - майката на момчетата Бенедикт - се беше завърнала.

- Ах, ти, чудесно, фантастично момиче! - Карла ме целуна по челото. - Толкова, толкова сме ти благодарни! Думите не ми стигат да ти опиша колко! Но Кристал... - тя се смръщи и скръсти ръце на хълбок, - ако отново рискуваш живота си по този начин, тогава много, много ще ме разгневиш. Не само Хав е ядосан на момчетата, че те оставиха да се преумориш заради нас.

Усмихнах се и се зарадвах искрено на хокането. Тя се стараеше всячески да не е прекалено доволна от мен.

- Добре, Карла.