Читать «Смърт във Виена» онлайн - страница 8

— С малко късмет, ще бъде по време и на място, което аз избера. Това е най-доброто, на което може да се надява човек като мен.

— Направи ми само една услуга.

— Каква?

Тиеполо погледна към напуканата фреска.

— Завърши стенописа, преди да умреш. Дължиш го на Джовани.

* * *

Сирените, известяващи прилива, на върха на базиликата „Сан Марко“ завиха няколко минути след четири часа. Габриел набързо почисти четките и палитрата си, но докато слезе от скелето и пресече наоса, за да стигне до входната врата, по улицата вече течеше река, дълбока няколко сантиметра.

Той се върна вътре. Както повечето венецианци, притежаваше няколко чифта гумени ботуши, които държеше на стратегически места, готови да бъдат използвани във всеки момент. Тези, които държеше в църквата, бяха първият му чифт ботуши. Беше му ги дал назаем Умберто Конти — главният венециански реставратор, при когото беше чиракувал. Габриел многократно се беше опитвал да му ги върне, но Умберто никога не пожела да си ги получи обратно. Запази ги, Марио, заедно с уменията, на които те научих. Те ще ти служат добре, обещавам ти.

Той нахлузи старите избелели ботуши на Умберто и се наметна със зелено непромокаемо наметало. Минута по-късно вече газеше през дълбоката до прасците вода на улица „Сан Джовани Кризостомо“ подобно на маслинено-сиво привидение. В „Страда Нова“ дървените мостчета, наричани passerelle, трябваше отново да бъдат сваляни от работниците от градската служба „Вода и канализация“ — лош знак, както бе известно на Габриел, защото означаваше, че според прогнозите наводнението щеше да е толкова силно, че имаше вероятност да ги отнесе в морето.

Докато стигне до булевард „Рио Тера Сан Леонардо“, водата достигаше почти до горния край на ботушите му. Той сви по една тясна уличка, чиято тишина бе нарушавана единствено от плясъка на водата, и вървя по нея до временния дървен пешеходен мост, който се простираше над канала Рио ди Гето Нуово. Пред него изникнаха разположените в кръг тъмни жилищни блокове, които се забелязваха само защото бяха по-високи от всички останали сгради във Венеция. Той прецапа през един наводнен пасаж и излезе на широк площад. Двама брадати йешива пресякоха пътя му, вървейки на пръсти през залятия с вода площад към синагогата, като лешовете на пелерините им се развяваха над крачолите. Реставраторът зави наляво и стигна до номер 2899. На малката медна табелка пишеше „Венецианска еврейска общност“. Той натисна звънеца и от домофона се чу гласът на възрастна жена.

— Марио е.

— Тя не е тук.

— Къде е?

— Помага в книжарницата. Едно от момичетата е болно.

Той влезе през стъклената врата, която бе няколко крачки по-нататък, и смъкна качулката си. Вляво от него се намираше входът за скромния музей на гетото, а отдясно — малка привлекателна книжарница, топла и ярко осветена. Девойка с къси руси коси седеше на табуретка зад щанда и чевръсто сумираше приходите за деня, преди залезът да направеше невъзможно боравенето с пари. Името й бе Валентина. Тя се усмихна на Габриел и посочи с върха на молива си към голямата витрина, стигаща от пода до тавана, с изглед към канала. Една жена бе коленичила долу и събираше с парцал водата, която се бе просмукала през уж непромокаемите уплътнения около стъклото. Беше поразително красива.