Читать «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)» онлайн - страница 362

Страниците, на които бих се спряла в случая, са от „Балкански грешник“ на Димитър Кирков, един роман, създаван в продължение на цяло десетилетие, който не само с внушителната си обемност е изключително явление в днешния български литературен ландшафт. В избрания откъс чрез притчици се разказва за различията между Изтока и Запада в правилата на играта, наречена живот, и за преплитането им „по средата“ на пътя, на Балканите — сякаш „два духа са се срещнали на нашите земи и са си дъхнали един другиму в устата“. Картината се доизгражда в същия образен стил: смесили си били кръвта, езиците и мозъците двата духа така, че трудно се различавало къде свършва кожата на единия и откъде почва кожата на другия. Прилепнали, просмукали се били те — и тая черта на просмукването криволичела в невъобразими завойчета: „Не можеш да предвидиш в живота кога ще стъпиш от западната й страна, кога от източната. И още по-важно — в себе си не можеш да отгатнеш по кое завойче ще кривне душата ти. Това е мъчното на балканеца.“

Приведените думи, които находчиво изтъкват културната междинност като отличителна черта на „балканския човек“, принадлежат на романовия „аз“-разказвач Димитър Попов: лице с толкова много имена, колкото и езици, и жителства, кръстосвало с десетилетия (става дума горе-долу за времеви отрязък от 30-те до края на 40-те години на миналия век) Балканите надлъж и нашир, от изток на запад, от юг на север… Къде гонен от лични провинения или желания — „буйни страсти“, къде от силата на обстоятелствата изтласкван по-нататък, той все хваща път за чужда земя — за да я усети и нея като своя среда, с хубавото и лошото на просточовешкото живеене там. Изобилстващ от приключения с комичен, но повече — с трагичен заряд, житейският зигзаг — ходенето по Балканите на Димитър—Димитраки—Демир—Димитар—Думитре (със съответни „преводи“ и на второто му име) от младини до средна възраст, се разгръща като изповедно-споменна приказка на „аз“-а в продължителни срещи със събеседник. Тези разговори стават в наши дни и в днешна София, което обуславя и вплитащите се в повествованието размишления върху актуални събития и явления като своеобразно придължение на припомняното. Говорейки за наративната ситуация, трябва впрочем да се спомене и една нейна особеност, а именно че присъствието и участието на събеседника в диалога се усеща само в отделни реплики на „аз“-разказвача. Едва в края се доизяснява, че споменът всъщност е рекоструиран и преразказван от събеседника според изслушваното през годините.

Трудно е да се установи дали в този свой вид (авто)биографичният разказ има покритие с автентична индивидуална съдба — и ако има, в каква мяра — и дали той свидетелства за автентичната реч на някой истински Д.П., както желае да ни убеди събеседниковият (авторовият?) послеслов към романа. Склонна съм по-скоро да не се доверявам съвсем на това твърдение, а, обратно, да приема и обясненията, и коментарите, и допълненията към самия романов разказ и главно към личността на протагониста като съставна част на едно колкото дискретно, толкова и хитро-игриво проблематизиране на литературните конвенции на фактичното и фиктивното в „Балкански грешник“. Въпрос на читателска нагласа, но вярвам, че едно по-подробно вглеждане в градивните принципи на романовата тъкан би разкрило и други белези на една като че ли неочаквана на пръв поглед художествена усложненост на нарацията. Преди всичко би се изяснило, че целият уж спонтанно-естествен наратив се крепи върху строга художествена концептуалност. (Как само се съчетават нараторски фигури, каквито са сказът или пикарото, или странстващият разказвач, как в разказа се вписват например проблематики на литературната имагология или топография!) Освен това би станало ясно, че романовата поетика, насочена главно към мащабното, събитийно-исторически и психически достоверното повествование на фона на повече или по-малко познатата извънтекстова житейска реалност, съдържа в себе си също така и своята естетическа рефлективност — само че без изявени металитературни претенции… Но като текст, който изцяло е обърнат към живота под знака на смислотърсачеството, „Балкански грешник“ толкова отчетливо изпъква в контекста на приетите днес постмодернистични деконструкции и откази от смисловни цялости, че тази негова особеност едва ли би могло да не се тълкува и като иманентен полемичен жест.