Читать «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)» онлайн - страница 364

Непременно считам за заслуга на „Балкански грешник“, където сложната балканска съдба присъства и като фабула, и като рефлексия, че не дава с лека ръка отговори, а подканва към размисъл. Всъщност една посока за подобна активност от страна на читателя е очертана — не на последно място благодарение на самия разказ за човека-скитник, който, накъдето и да бъде отнасян, все попада на подобни нему, защото припознава в другите и в техните съдби и доста свои неща. Чрез изобразения човешки живот „в движение“ романът търси да побере в едно пространства и съдби, на които историята е отредила да се смятат най-малко за конкуриращи. Живият човешки опит по такъв начин развива потенциал да действа като коректив на представи, убеждения и предразсъдъци, които са обусловени от разбирането за другостта на съседа-съперника-мъчителя… и които, вграждани в историческата памет на народите, на хората, са се предавали от поколение на поколение.

Дали това е чиста илюзия? Дали „балканският възел“ (перифраза на ключов израз от романа) някога ще може да се развърже, така че да се пита за homo balkanicus вече наистина от интерес към общото и сближаващото в културната самоличност на балканските народи? Самият романов разказвач си остава скептичен дори и в своята визия на едно бъдещо побратимяване на балканците на приказка и гуляй: „Както се е ляло виното на софрата, тъй може и кръв да се пролее… Докато се побратимим, току-виж сме се изклали.“ Но ако нямаше ни зрънце надежда, целият негов разказ би изглеждал съвсем другояче, а авторът Димитър Кирков може би изобщо би се въздържал да го пише с толкова години труд. Но го е сторил и така пред нас е забележителна и значима творба, която развлекателно, но в същото време и натежала от вътрешна болка обогатява нашите представи за начините как (да) се мисли и разказва за Балканите. А може би след време ще се отчита и приносът на такива книги за новите „балкански“ виждания.

Барбара Байер, Из словото при връчване на наградата „Балкански хъш“, Берлин, април 2003 г. — В. „Литературен вестник“, бр. 27, 10–16.09.2003

Иван Митев

… Със своите близо 700 страници това четиво е истинска находка за закопнелия да се докосне до просто и ясно поднесена теза читател, защитена с вещо художествено майсторство — за силите, които направляват постъпките ни от време оно в нашата кръстопътна земя. И тази теза, струва ми се, гласи: всички бъркотии се създават от хората, от хората се и поправят… Едно от големите достойнства на романа е, че не само търси, а и дава отговора на въпроса: Случайно ли над главите ни твърде често надвисва „времето на лошия шанс“ или това е исторически заложено на Балканите? Героят — Димитър, Димитриус, Демир, Димитар, Думитре — не може да избяга от съпътстващото го отчаяние дори и в моментите, когато му се струва, че птичето на щастието се готви да кацне на рамото му, не е сладък дори нектарът, от който съдбата му поднася да кусва по глътка понякога, горчивина има и в типичния балкански хумор около него. „Балкански грешник“ е роман за нещо повече от историята на главния герой, той е роман за силите, властващи над копнежа на действащите лица. Това е историята на Балканите, които говорят за себе си. Никой от тези, с които ни запознава Димитър Кирков и неусетно ни кара да ги следваме в техния път — Михалис, Караканьоти, Ламброс Пазаити, Зоица, Клио, Сеид Османоглу, че дори и Зизо — не се примирява с онова, което е всъщност и непрекъснато иска да излезе от своята кожа. И като ни прави съпричастни на тези усилия, авторът неусетно ни внушава, че всеки от нас би могъл да попадне на тази сцена, нещо повече — че всеки от нас не е спирал да воюва на подобна сцена, да се съпротивлява на обстоятелствата, които идват срещу неговия блян за живот. И ако в тях често се разбиват усилията на героите в постановката, то е най-вече защото те са определени от мястото на действието — Балканите.