Читать «Търговска къща» онлайн - страница 759

Но гладът поражда революция. Винаги. Гладът винаги кара масите да се изправят срещу управляващите. Какво можем да направим? Да ги държим оковани — всички — докато смажем Америка и Канада и им вземем житните поля. Тогава с нашата система ще удвоим реколтата им.

Не се заблуждавай. Нашата селскостопанска система никак не е ефективна. И никога не е била. Но някой ден ще стане. Междувременно ще гладуваме. Тия гадни копелета, селяните, трябва…“

— Стига — промърмори на глас той, — не е твоя работа. Занимавай се със собствените си проблеми и имай вяра в Партията и марксизма-ленинизма.

Яйцата вече бяха готови и той си препече хляб. През отворените прозорци запръска дъжд. Преди час пороят от нощес бе престанал, но над отсрещната сграда през улицата все още висяха тъмни облаци. В тая помийна яма няма нищо друго, освен суша или пороища. Един от импровизираните и прогизнали навеси на покрива бе подхванат от порив на вятъра и съборен. Обитателите му веднага се захванаха стоически да го поправят, като и едва проходилите деца се втурнаха да помагат.

Суслов си сервира сръчно на единия край на масата — обичаше спретнатостта — като си тананикаше в тон с радиото.

„Всичко е наред. Дънрос ще отиде на приема, Коронски ще достави медикаментите, Плъм — Йан, Роджър — прикритието, а аз трябва само да отида за час-два в полицията и после спокойно да се кача на кораба. С нощния прилив ще кажа майната му на Хонконг и ще оставя Бившите вълци да погребат мъртъвците…“

Косата му настръхна, като чу воя на приближаващата се полицейска сирена. Изправи се парализиран. Но колата изпищя покрай него и отмина. Суслов се застави да седне и започна да яде. Тогава иззвъня тайният телефон…

69

07:30 часа

Малкият хеликоптер свърна обратно към града, под самите облаци и пое по склона, плъзгайки се покрай въжената железница, водеща до върха, и множеството високи блокове, с които бе осеяна стръмнината.

Пилотът се изкачи внимателно на още 100 фута и намали скоростта. Забеляза забулената в мъгла хеликоптерна площадка в имението край Грейт хаус, близо до високо дърво. Веднага се спусна към нея. Дънрос вече го чакаше. Той се наведе, за да се предпази от въртящите се перки, вмъкна се в лявата страна на кабинката, закопча предпазния колан и си сложи слушалките.

— Добро утро, Дънкън — поздрави тай-панът в микрофона. — Не вярвах, че ще успееш.

— И аз — отвърна по-възрастният мъж. — Едва ли ще успеем да се върнем, тай-пан. Облаците пак се спускат много ниско. Да тръгваме, ако ще тръгваме. Предавам ти управлението.

— Излитаме.

Дънрос завъртя леко ръчката на дросела с лявата си ръка, увеличи плавно оборотите и отпусна лоста, а с дясната местеше лоста за управление, като го движеше леко в кръг, за да усети въздушната възглавница, която бързо нарастваше — лявата му ръка контролираше скоростта, изкачванията и спусканията, дясната — посоката, а с педалите за управление поддържаше нестабилната машина в право положение да не се завърти. Дънрос обичаше да управлява хеликоптер. Бе много по-голямо предизвикателство, отколкото летенето с неподвижни криле. Изискваше такава концентрация и умение, че той забравяше проблемите си и летенето го пречистваше. Но рядко летеше сам. Небето беше за професионалисти или за хора, които летяха ежедневно, затова винаги взимаше пилот-инструктор, чието присъствие обаче не отнемаше от удоволствието му.