Читать «Търговска къща» онлайн - страница 61

— Колко?

Горнт искрено се засмя:

— Ще помисля по този въпрос. Първо трябва да ми кажете доколко са сериозни намеренията ви.

— И ако са сериозни, ще искате ли да се включите?

Горнт го изгледа също толкова спокойно:

— Първо трябва да бъда сигурен, съвсем сигурен, във вашите намерения. Не е тайна, че ненавиждам „Струан“ по принцип и конкретно Йан Дънрос и искам да бъдат унищожени. Така че вече знаете крайната ми цел. А аз не знам вашата. Все още.

— Да речем, че сме в състояние да превземем „Струан“. Струва ли си?

— О, да, господин Бартлет. Да… да, струва си — каза той приветливо, а после за пореден път гласът му стана леден. — Но все пак искам да знам доколко сериозни са вашите намерения.

— Ще ви кажа, след като се срещна с Дънрос.

— Имате ли намерение да го наведете на същата мисъл — че заедно можете да погълнете „Ротуел-Горнт“?

— Целта на идването ми тук е да направя „Пар-Кон“ международна компания, господин Горнт. Може би инвестициите ни ще достигнат до 30 милиона долара, включващи широк спектър от стоки, фабрики и складове. Доскоро не бях чувал за „Струан“, нито за „Ротуел-Горнт“. Нито за вашето съперничество.

— Добре, господин Бартлет, да спрем дотук. Каквото и да направите ще ни бъде интересно. Да. Ще бъде интересно да видим дали можете да държите нож.

Бартлет го погледна учудено.

— Стара готварска приказка в Китай. Готвите ли?

— Не.

— Това е едно от хобитата ми. Китайците казват, че е важно да знаеш как да хванеш един нож и че не можеш да си служиш с него, ако не го държиш както трябва. Защото, ако не знаеш, ще се порежеш. Не е ли така?

Бартлет се усмихна:

— Да държиш нож, така ли? Ще запомня това. Не, не мога да готвя. Така и не успях да се науча. Кейси също въобще не може да готви.

— Китайците казват, че има три изкуства, в които никоя цивилизация не може да се мери с тяхната — литературата, рисуването с четка и готвенето. Склонен съм да се съглася. Обичате ли хубавата храна?

— Най-хубавата храна, която някога съм ял, беше в един ресторант близо до Рим, на виа Фламиния, „Казале“.

— Значи поне в това отношение си приличаме, господин Бартлет. „Казале“ е един от любимите ми ресторанти.

— Кейси ме заведе там. Никога няма да го забравя.

Горнт се усмихна.

— Надявам се, че няма да откажете да вечеряме заедно, докато сте тук. Аз също мога да ви предложа матричиана и то не по-лоша от онази, която сте яли — рецептата е съвсем същата.

— С удоволствие.

— Обичам да пия бирата си с макарони. Леденостудена американска бира направо от кутията.

След кратка пауза Горнт попита:

— Колко време ще останете в Хонконг?

— Колкото трябва — отвърна Бартлет, без да се замисли.

— Добре. В такъв случай да се уговорим за някой ден през следващата седмица? Вторник или сряда?

— По-добре във вторник, благодаря. Може ли да доведа Кейси?

— Разбира се — а после добави с равен глас, — надявам се, че дотогава ще бъдете наясно с желанията си.

Бартлет се засмя:

— А дотогава вие ще разберете дали мога да държа нож.

— Може би. Но не забравяйте едно, господин Бартлет. Ако изобщо обединим усилията си срещу „Струан“, ако веднъж започнем заедно битката, едва ли ще има начин някой от нас да се оттегли, без да понесе тежки загуби. Много тежки загуби. Трябва да съм съвсем сигурен. Все пак вие винаги можете да се оттеглите в Щатите, макар и с поражения, за да подготвите нов удар. Но ние оставаме тук. Така че рискът, който поемаме, не може да се сравни с вашия.