Читать «Шогун» онлайн - страница 798

— Да. Не си бяха изпълнили дълга.

— Какво каза Торанага-сама?

— Много сърдит. И с право, нали? Предложих да си направя сепуку. Отказа да ми даде позволение. И-и-и! — махна Нага притеснено към брега. — Целият полк е опозорен, Анджин-сан. Всички! Всички офицери опозорени, изпратени в Мишима. Вече петдесет и осем сепуку.

На Блакторн му идеше да изкрещи — и пет хиляди, и петдесет хиляди не могат да ми върнат кораба!

— Лошо — изговори той. — Много лошо.

— Да. По-добре продължете за Йедо. Още днес. Войната днес, утре. Всеки момент. Съжалявам.

После Нага разговаря напрегнато с Ябу, а Блакторн слушаше със замъглено съзнание, ненавиждащ този неблагозвучен език, Нага, Ябу и всички. Почти нищо не разбра от разговора им, но забеляза как настроението на Ябу се помрачи още повече. Накрая Нага се обърна отново към него и заключи смутено, но категорично:

— Съжалявам, Анджин-сан, нищо повече не можех да направя. Хонто?

Блакторн кимна.

— Хонто. Домо, Нага-сан. Шигата га най.

После се извини и се запъти по брега към кораба си. Искаше му се да остане сам, защото имаше чувството, че не ще успее да сдържи яростта, която го душеше, и знаеше, че нищо не може да направи, че никога няма да научи истината, че каквато и да беше тя, корабът му бе загубен завинаги и свещениците бяха успели по някакъв начин — бяха подкупили, убедили или заплашили някого да извърши това долно деяние. Избяга от Нага и Ябу, отдалечи се от тях с изправена, стегната походка, но преди да се измъкне от пристана, Винк хукна подире му с молба да не го оставя сам. Той забеляза смъртния му ужас и затова му позволи да върви редом с него, но не обръщаше никакво внимание на приказките му.

Ала изведнъж по-надолу край брега се натъкнаха на зловещите останки от над сто отсечени човешки глави. Дюните ги бяха скривали от погледите им, докато стояха на пристана. Всички бяха набучени на колове. Бял облак от птици се издигна с пронизителни крясъци и отново се спусна, щом двамата бързо се отдалечиха, а пернатите продължиха да пируват и да се надвикват.

Блакторн гледаше скелета на своя кораб с една-единствена натрапчива мисъл в главата — значи, Марико бе прозряла истината и я бе прошепнала на Кияма или на свещениците: „Без своя кораб Анджин-сан е безпомощен и не може да навреди на църквата. Моля ви да го оставите жив — унищожете само кораба му…“

Сякаш я чу да го казва. И беше права. Това бе най-простият изход за католиците. Да. Всеки от тях би могъл да се досети. Но как са се справили с четири хиляди души? Кого са подкупили? Как?

— Сега вече няма значение кой, нито как. Важното е, че спечелиха.

Помогни ми, господи, без кораба с мен е свършено. Не мога да помогна на Торанага, а войната ще помете и нас.

— Горкият ми кораб — прошепна той. — Прости ми — тъжно е да умреш така безславно! След толкова левги…

— Какво? — попита Винк.

— Нищо — отвърна той. — Горкият ми кораб! Прости ми! Никога не съм сключвал такъв договор нито с нея, нито с кой да е друг. Горката Марико! Прости и на нея.

— Какво каза, лоцмане?

— Нищо, просто си мислех на глас.