Читать «Шогун» онлайн - страница 782

— Цял ден спах?

Докторът се усмихна.

— Вчера цял ден, цялата нощ и по-голямата част от днес. Разбирате ли?

— Да, разбирам.

Той се отпусна назад. Беше го избила пот. Добре, помисли си той. Нищо по-хубаво от това. Ето, значи, защо се чувствувам по-добре.

Леглото му от меки постелки бе засенчено от трите страни с изящни подвижни паравани, нарисувани с пейзажи, морски сцени, инкрустирани със слонова кост. През прозореца проникваше светлина и мухите бръмчаха, а стаята беше огромна и приятна. Отвън се дочуваха обичайните звуци на крепостта, примесени в този момент с конски тропот и подрънкването на юзди. Копитата на конете бяха неподковани. Лекият ветрец донесе мирис на дим. Не бих искал да ме изгорят един ден, помисли си той. Макар че може да е по-добре от това, да те сложат в един сандък, да те заровят и после червеите… Я стига! — каза си той и усети как се понася надолу към някаква бездна. Няма за какво да се тревожиш, карма си е карма и като умреш, ще си мъртъв и нищо няма да съзнаваш. Пък и всякаква смърт е за предпочитане пред давенето, когато водата те изпълва, тялото се надува, гние, а раците… Стига!

— Пийте, моля.

Лекарят му подаде още една чашка от гнусната отвара. Той се задави, но се насили да я погълне.

— Чай, моля.

Прислужничката му сипа чай и той й благодари. Беше кръглолика жена на средна възраст с цепки вместо очи и постоянна безизразна усмивка на лицето. След третата чаша вкусът в устата му стана поносим.

— Моля ви, Анджин-сан, как са ушите?

— Същото. От разстояние… разстояние, нали разбирате. Голямо разстояние. Разбирам. Яжте, Анджин-сан.

Отпреде му поставиха малка табла с ориз, супа, печена на жар риба. Повдигаше му се, но гой си напомни, че от близо два дни не беше слагал залък в устата си. Затова седна и си наложи да хапне малко ориз и да изпие рибената чорба. Това поуспокои стомаха му, така че можа да продължи да се храни, и изяде всичко. Клечките за ядене вече бяха като продължение на собствените му пръсти и ги използуваше без никакво усилие.

— Благодаря, гладен.

— Да — каза лекарят и постави на ниската масичка до леглото платнена торбичка с билки. — Правете чай с това, Анджин-сан, веднаж на ден, докато свърши. Разбирате ли?

— Да, благодаря.

— За мен беше чест да ви служа.

Лекарят махна на прислужницата, която вдигна празния поднос, и след още един поклон я последва през вратата. Блакторн остана сам. Отпусна се в леглото и се почувствува много добре.

— Просто съм бил гладен — изрече той на глас. Беше облечен само по набедрена превръзка. Официалното му облекло бе все така захвърлено небрежно накуп, където го бе съблякъл, и това го изненада, макар че до мечовете му имаше поставено чисто кафяво кимоно. За известно време се отпусна и изведнъж настръхна, усетил чуждо присъствие. Надигна се неспокойно и се огледа. После коленичи, надникна зад параваните и преди да се усети, вече бе скочил на крака и от рязкото паническо движение веднага му се зави свят. До вратата бе коленичил японски езуит и го гледаше втренчено, а в ръката си държеше разпятие и броеница.