Читать «Шогун» онлайн - страница 763

— Не съм на същото мнение. Всички трябва да останат тук — поне докато Торанага прекоси границата и навлезе на наша територия.

Ито се усмихна.

— Това ще е незабравим ден за мен.

— Мислите, че няма да дойде ли? — попита Дзатаки.

— Какво мисля, няма никакво значение, Дзатаки-сама. Скоро ще разберем какви са му намеренията. За да се възкачи наследникът, Торанага трябва да умре. — И Ито погледна към Ишидо. — Варваринът не е ли умрял още, височайши генерале?

Ишидо поклати глава, загледан в Кияма.

— Много ще е лошо, ако умре сега или дори ако остане осакатен — такъв храбрец като него.

— А за мен той е по-страшен от чума и колкото по-бързо умре, толкова по-добре. Или вече сте забравили?

— Може би ще ни бъде от полза. Съгласен съм с Дзатаки-сама и с вас — Торанага не е глупак. Сигурно има някаква много уважителна причина, за да го цени и пази толкова.

— Както винаги сте прав — каза Ито. — Анджин-сан се държа добре за един варварин, нали? Торанага заслужено го направи самурай. — Той погледна към Очиба. — Като ви връчи цветето, Очиба-сама, си помислих, че това е поетичен жест, достоен за един придворен.

Всички се съгласиха единодушно.

— А какво ще стане сега със състезанието по стихотворство. Очиба-сама? — продължи Ито.

— Съжалявам, но ще трябва да го отложим.

— Така е — съгласи се Кияма.

— Бяхте ли съчинили вашия стих, Кияма-сама? — попита тя.

— Не, но сега бих казал:

Върху суха клонка бурята отрони тъмни летни сълзи…

— Нека й бъде за епитаф. Тя беше истински самурай — тихо додаде Ито. — Аз също роня летни сълзи за нея.

— А аз — заяви Очиба — бих предпочела друг край:

Върху суха клонка снегът се вслуша в зимното безмълвие.

— Но съм съгласна с вас, Ито-сама. Ние всички споделяме тези летни сълзи.

— Не, грешите, Очиба-сама, много съжалявам — намеси се Ишидо. — Сълзи ще има наистина, но те ще бъдат пролети от Торанага и съюзниците му. — И той понечи да закрие заседанието. — Незабавно ще започна да разследвам това нападение на нинджа, но се съмнявам, че някога ще се доберем до истината. А междувременно, с оглед на безопасността, всички пропуски за жалост ще бъдат анулирани и на всички ще им бъде забранено да напускат крепостта до двадесет и втория ден.

— Не! — проехтя гласът на прокажения Оноши, последния от регентите. Той лежеше в самотния си ъгъл в най-отдалечения край на стаята зад плътните пердета на носилката си. — Много съжалявам, но тъкмо това не можете да си позволите. Сега трябва да пуснете всички да си вървят. Всички!

— Защо?

Гласът на Оноши се извиси — злобен и безстрашен:

— Защото, ако не го направите, ще опозорите най-смелата дама на империята, ще опозорите и Кияма Ачико-сан, и Маеда-сама, господ да се смили над душите им. Когато за това гнусно нападение се разчуе, един бог знае какви поражения ще бъдат нанесени на наследника и на всички нас, ако не вземем мерки.

Очиба усети как я полазват студени тръпки. Преди година, когато Оноши дойде да отдаде последни почести на умиращия тайко, телохранителите настояха да бъдат вдигнати завесите на носилката, за да не би Оноши да е скрил вътре някакво оръжие, и тя видя обезобразеното му от проказата лице — безносо, безухо, цялото разкапано, — горящите му фанатични очи, сухото чуканче, което беше лявата му ръка, и здравата му дясна ръка, сграбчила късия меч-кама.