Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 76

— Нищо лошо не исках да кажа — повтори Макс, като се опитваше да не гледа към канчетата. Беше усетил аромата още по пътя към бараката. — Намерих го и му казах каквото поръча.

— Е?

— Ами… прати нещо за тебе — измънка Макс и хвърли поглед към Питър Марлоу.

— Добре де, хайде давай го!

Макс търпеливо изчака, докато Царя огледа внимателно часовника, нави пружината му и го долепи до ухото си.

— Какво има още, Макс?

— Нищо. Ако искаш, да ти измия чиниите, а?

— Може. Свърши тая работа, а после се измитай.

— Ясно.

Макс събра мръсните съдове и ги понесе безропотно към чешмата, но през цялото време си мислеше: „Дяволите да го вземат, ще му го върна аз тъпкано някой ден!“ Питър Марлоу не каза нищо. „Странен човек е Царя — заключи той наум. — Странен и див. Има характер. Хубаво е приятелите ти да са хора с характер, но това крие и своите опасности. Тръгнеш ли на трудна задача, добре е да знаеш кой лети до теб. В едно рисковано начинание, като излизането до селото, трябва да си сигурен в човека, който те прикрива отзад.“ Царя внимателно отвори часовника. Беше водонепроницаем, от неръждаема стомана.

— Аха! — промълви той. — Така си и мислех.

— Какво?

— Фалшив е. Виж.

Питър Марлоу грижливо огледа часовника.

— Струва ми се съвсем редовен.

— Редовен е. Ама не е онова, за което минава — не е „Омега“. Външната част си е добре, обаче вътре е чист боклук. Някое копеле е сменило машинарийката.

Царя завинти обратно задния капак на часовника и замислено го подхвърли в ръка.

— Ето, Питър. Точно за това ставаше дума. Човек трябва винаги да бъде нащрек. Представи си сега, че продам тоя боклук за „Омега“, а не знам, че всъщност не е. Може яко да загазя. Но щом знам предварително, всичко е наред — тогава мога да се подсигуря. Човек трябва да си отваря очите на четири. — Той се усмихна. — Дай да пийнем по още едно кафенце. Търговийката процъфтява.

Усмивката изчезна от лицето му, щом Макс се върна с измитите канчета. Той ги подреди на полицата, кимна раболепно и без да каже дума, се измъкна отново навън.

— Мръсно копеле! — изруга Царя.

Грей още не можеше да се съвземе от деня, когато Йошима намери радиото. Докато крачеше по неравната пътека към интендантската барака, той мрачно размишляваше за новите задължения, които му стовари на плещите комендантът на лагера в присъствието на Йошима, а по-късно полковник Смедли-Тейлър разшири още повече. Явно, че макар официално да бе длъжен да налага новите разпоредби, всъщност трябваше да си затваря очите и нищо да не прави. „Боже господи — мислеше си Грей, — както и да постъпвам, все не мога да им угодя.“ Усети как стомахът му се свива от болка. Спря за миг на място и изчака пристъпът да отмине. Нямаше дизентерия, просто малко разстройство. И малария нямаше. Само една по-лека, но пък и по-коварна тропическа треска, която идваше и си отиваше, когато й скимне. Измъчваше го ужасен глад, а не беше скътал нищичко за черни дни, никакъв неприкосновен запас, никакви пари. Трябваше да преживява само от дажбата, въобще без допълнително, а дажбите бяха малки, страшно малки.