Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 58

Нощта бе тъмна и безжизнена, въздухът не потрепваше, а луната приличаше на гигантски прожектор, блеснал от свода на небето. По пътеката все още бродеха хора, но наоколо цареше пълна тишина. С притаен дъх лагерът очакваше идването на деня.

Кенеди вдигна поглед към звездите и се опита да изтръгне от тях отговора на вечния си въпрос: „Кога, кога най-сетне ще свърши този кошмар, господи?“ Но отговор все не идваше.

Питър Марлоу клечеше в офицерската тоалетна и се наслаждаваше на първите утринни отблясъци и на удоволствието да се облекчава с пълен стомах. Първото му се случваше често, второто — рядко.

Винаги избираше най-задния ред дупки, отчасти защото все още му беше неприятно да ходи по нужда на открито, отчасти защото мразеше да има някой зад гърба и отчасти защото му беше забавно да гледа другите.

Дупките бяха дълбоки седем метра и половина, имаха диаметър шестдесет сантиметра и помежду им оставаше разстояние от два метра — общо двадесет реда по тридесет дупки, всяка снабдена с дървено клекало и подвижен капак. В центъра като трон се издигаше обикновен седящ клозет. Той бе привилегия на полковниците. Останалите трябваше да клечат над дупката. Прикритие нямаше — всичко се вършеше на показ.

Самотен и величествен на трона седеше полковник Самсън. Чисто гол, ако се изключеше островърхата му сламена шапка. Носеше я винаги, освен в случаите, когато си бръснеше главата, когато я масажираше или мажеше с кокосово масло и други най-странни балсами, за да му поникне отново коса. Беше хванал някаква неизвестна болест и един ден цялата му коса окапа заедно с миглите и веждите. Тялото му обаче си остана космато като на горила. Тук-таме, колкото се може по-далеч един от друг, клечаха още няколко мъже. Всеки от тях държеше манерка с ръка и непрекъснато пъдеше с ръце рояците мухи.

За кой ли път, откакто бе в лагера, Питър Марлоу си помисли, че клекналият по нужда гол мъж е най-отвратителната гледка на този свят. А може би и най-трогателната.

Наоколо все още се носеше само едва доловимо предчувствие за приближаващия ден — една просветляваща омара, златни пръсти, разгръщащи синьото кадифе на небето. От земята лъхаше прохлада, защото през нощта бе валяло, и вятърът бе свеж и ухаеше на солено море и жасмин.

„Да — помисли със задоволство Питър Марлоу, — хубав ден ще бъде.“ После наклони манерката и ловко се изми с ръка. За тази работа винаги използваше лявата ръка. Дясната бе за хранене. Малайците никога не казваха лява и дясна ръка, наричаха ги просто „мръсната ръка“ и „хранещата ръка“. В лагера всички се миеха, защото хартията бе твърде ценна. Всички освен Царя. Той имаше истинска тоалетна хартия. Веднъж му даде и на него, но Питър Марлоу я подели с полковника и Мак, защото от нея ставаха чудесни цигари. Изправи се, завърза саронга и пое обратно към бараката. Наближаваше времето за закуска. Както винаги тя щеше да се състои от оризова каша и слаб чай, но днес имаха и един кокосов орех — подарък от Царя.