Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 46
Джеймс Клавел
Патериците проскърцваха, дърво се триеше о дърво и за кой ли път Дейвън се сети за крака си. Напоследък липсата му не го измъчваше толкова, макар чуканчето да болеше зверски. Лекарите бяха казали, че скоро ще трябва да го режат пак. Минал бе вече два пъти през този ад: веднъж при истинската операция под коляното през четиридесет и втора, когато досами него избухна мина, и втори път, когато рязаха коляното без упойка. Споменът го накара да стисне зъби и той се закле, че никога няма да даде отново да го режат. Но този път — последния, нямаше да е толкова зле — в Чанги имаше обезболяващи. Пък и щеше да е за последно. После вече нямаше какво да режат.
— О, здрасти — каза той, когато едва не се спъна в Питър на стълбите. — Не те видях.
— Здрасти, Дейв.
— Хубава нощ, нали? — Дейв внимателно се смъкна по стъпалата. — Мехурът ми пак се обажда.
Питър се усмихна. Това означаваше, че новините са добри. Ако кажеше: „Аз съм, отивам да пусна една вода“, значи нищо особено не се е случило по света. „Стомахът ми ще ме умори тази нощ“ означаваше, че някъде нещата вървят зле. А „Дръж ми патерицата за малко“ означаваше голяма победа.
Макар че на сутринта Питър Марлоу щеше да чуе подробно новините от Спенс и да ги разпространи по другите бараки, приятно му беше да разбере нещичко още от вечерта. Той остана на мястото си, загледан как Дейвън се тътри към тоалетните, изпълнен със симпатия и уважение към него.
Дейвън спря и скърцането на патериците му заглъхна. Клекалото бе направено от изкривено парче ламарина. Той гледаше как урината му лъкатуши към ниския край, после скача от ръждивия улей в големия варел и образува нечиста пяна по повърхността. Спомни си, че скоро ще събират варелите. И този ще го вземат, а сетне, заедно с другите, ще го отнесат в градините. Там ще смесят съдържанието му с вода и после най-грижливо, чаша по чаша, ще излеят сместа в корените на растенията, обожавани и зорко пазени от мъжете, които отглеждаха храната на лагера. Този тор ще направи още по-свежи зеленчуците. Дейв мразеше зеленчуци, но те бяха храна, а човек трябваше да се храни. Лек ветрец изстуди потта по гърба му и донесе аромата на морето, от което ги деляха три мили, три светлинни години.
Радиото работеше идеално и той бе доволен от себе си. Спомни си как съвсем внимателно беше изрязал тънка тресчица от гредата, а после издълба отдолу петнадесетсантиметрова дупка. Как извърши всичко това съвсем тайно. Как отидоха цели пет месеца, докато вгради радиото — работеше през нощта и в ранни зори, а спеше през деня. Как капачката прилепваше така плътно, че когато се натрупа по ръбовете и прах, очертанията не се забелязваха дори и при най-внимателен оглед. И как дупчиците за иглите също ставаха невидими, когато в тях имаше прах.
Мисълта, че той, Дейв Дейвън, пръв в лагера чува новините, го караше да се чувства горд. И изключителен. Независимо че нямаше крак. Именно той един ще чуе, че войната е свършила. Не само войната в Европа, но и тяхната — в Тихия океан. Чрез него лагерът бе свързан със света и той знаеше, че ужасът, потта и страданието му не са били напразни. Само той, Спенс, Кокс, Питър Марлоу и двама английски полковници знаеха къде точно е радиото. Това бе разумно, защото колкото по-малко са посветените, толкова по-малка е опасността. Опасност, разбира се, пак съществуваше. Винаги имаше дебнещи очи, на които не можеш да се довериш. Винаги имаше опасност някой да стане доносник или неволно да се изпусне.