Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 43

— Давам ви трийсет секунди — каза полковникът със зловещ глас и това не беше гола заплаха. Двамата мъже също разбраха, че не е гола заплаха. Знаеха, че думата на Ларкин е закон за полка, защото той бе като баща на войниците. Изхвърлеше ли ги, всичките им приятели щяха да ги зарежат, а без приятели смъртта им бе сигурна.

Ларкин почака една минута. Сетне рече:

— Добре тогава. Утре…

— Аз ще ви кажа, сър — не издържа Гърбъл. — Тоя негодник ме обвини, че крада от храната на другарите си. Викаше, че съм откраднал…

— И така си беше, копеле мръсно!

Единствено командата „мирно“, процедена от Ларкин през зъби, ги спря да не се нахвърлят един върху друг.

Ефрейтор Таунзенд пръв получи правото да разкаже какво бе станало:

— Тоя месец е мой ред да дежуря в кухнята. Днес трябваше да готвим за сто осемдесет и осем души…

— Кой отсъства? — попита Ларкин.

— Били Дохани, сър. Днес следобед постъпи в лечебницата.

— Така.

— Та значи, сто осемдесет и осем души по сто двайсет и пет грама ориз на ден прави общо двайсет и три килограма и половина. Винаги ходя лично до склада, но взимам и още някой. Ориза го теглят пред мен, а после го нося аз, за да съм сигурен, че си получавате точно дела. И днеска бях там, като го мереха, ама после ме сви дрисъкът, затова помолих Гърбъл да го занесе до кухнята. Той ми е най-добрият приятел и мислех, че мога да му имам доверие…

— Не съм вземал нито зрънце, глупако! Ей на, честен кръст…

— Като се върнах в кухнята, оризът беше по-малко! — изкрещя Таунзенд. — Липсваха повече от двеста грама. Това са порциите на двама души.

— Знам, но не съм ги…

— Теглилките са точни, нали! Проверих ги пред очите ти, дявол те взел!

Ларкин отиде с тях да повери отново теглилките. Точни бяха. В същото време нямаше съмнение, че от склада е било изнесено полагащото се количество ориз — подполковник Джоунс винаги мереше порциите пред всички. Оставаше само един възможен отговор.

— За мен, Гърбъл, ти вече не се числиш в полка — рече Ларкин. — Все едно, че не съществуваш.

Гърбъл се отдалечи замаян в мрака, а Ларкин предупреди Таунзенд:

— Никому ни дума, ясно?

— Кълна се, сър — каза Таунзенд. — Нашите ще го разкъсат, ако разберат. Ама си го заслужава! Не им казах само защото ми беше най-добрият приятел. — Внезапно очите му се насълзиха: — Кълна се, сър. Заедно постъпихме в армията, заедно бяхме с вас при Дюнкерк, а после и в Близкия изток, да го вземат дяволите, и в Малайзия. Толкова отдавна го познавам, че главата си бих заложил…

Докато отново премисляше всичко в безсънния здрач, Ларкин потръпна. „Как може човек да направи такова нещо?“ — безпомощно се питаше той. — Как? И то точно Гърбъл, когото познаваше от години, който дори бе работил при него в Сидни. Той затвори очи и се опита да забрави случката. Изпълни дълга си, а дългът му изискваше да защити мнозинството. Остави се мислите му да го отнесат при Бети, жена му, заета да приготвя пържола със запечено отгоре яйце, в къщата му с изглед към залива, при малката му дъщеричка, към щастливия живот, който му предстоеше. Но кога ли? След колко време?