Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 111

— В Америка тия глупости ги няма. Видиш ли някое маце, дето ти харесва, отиваш при нея и ако и тя те харесва, въпросът ти е уреден.

— Нямаш никаква изтънченост ти.

— Може би. Но затова пък съм имал много мацки. Те се разсмяха и Чен Сан попита за какво се шегуват.

Питър Марлоу му отговори, че Царя е казал: „Трябва да отворим кантора в селото и да не си правим труда да се връщаме в лагера.“ След като си изпиха кафето, Чен Сан смени темата.

— Струва ми се, че е много рисковано да идвате от лагера през нощта. Много по-рисковано, отколкото е моето идване в селото.

„Едно на нула за нас — зарадва се Питър Марлоу. — Според източните нрави Чен Сан сега е в по-лоша позиция — злепостави се, като започна пръв.“ Той се обърна към Царя:

— Е, Раджа, можеш да започваш. Вече спечелихме една точка.

— Така ли?

— Да, какво искаш да му кажа?

— Кажи, че му предлагам голяма сделка. Диамант — четири карата, на пръстен от платина, в идеално състояние, синьо-бял. Искам тридесет и пет хиляди долара — пет хиляди в малайски долари, останалите в японски фалшиви пари. Очите на Питър Марлоу се разшириха. Той бе обърнат към Царя, затова изненадата му остана скрита за китаеца, но Сутра я забеляза. Тъй като не участваше в сделката, а само получаваше процент като посредник, старецът се приготви да наблюдава битката. Нямаше защо да се безпокои за Чен Сан — от личен опит знаеше, че китаецът се оправя повече от добре.

Питър Марлоу преведе думите съвсем точно. Размерът на сделката щеше да заглади всеки пропуск в обноските. А и искаше да извади китаеца от равновесие. Хванат неподготвен, Чен Сан видимо се оживи и поиска да види диаманта.

— Кажи му, че не е у мен, но ще го донеса след десет дни. Кажи му, че трябва да имам парите три дни преди това, защото собственикът няма да ми го предаде, докато не получи парите.

Чен Сан знаеше, че Царя е честен търговец. Щом казва, че има такъв пръстен и ще го донесе, значи ще го донесе. Винаги е удържал на думата си. Но да му даде толкова пари накуп, и то в лагера, където Царя е напълно недосегаем за него, това вече бе твърде рисковано.

— Кога мога да видя пръстена? — попита той.

— Кажи му, че ако иска, може да дойде в лагера след седем дни.

„Значи трябва да дам парите, преди дори да съм видял диаманта — мислеше си Чен Сан. — Това е невъзможно и туан Раджа го знае. Лоша работа. Ако диамантът наистина е четири карата, мога да взема за него петдесет до сто хиляди долара. В края на краищата познавам китаеца, който печата парите. Но петте хиляди в малайски долари са друго нещо. Тях ще трябва да ги купувам на черно. По какъв курс? Шест за долар е прекалено малко, двайсет към едно — прекалено много.“

— Кажи на моя приятел Раджа — рече той, — че условията на тази сделка са доста особени, затова трябва да си помисля повече, отколкото нормално би мислил един делови търговец.

После отиде до прозореца и се загледа навън.

Дотегнала му бе войната, дотегнали му бяха подмолните машинации, до които един честен търговец трябваше да прибягва, за да припечели за насъщния. Мислеше си за нощта и звездите, за глупостта да се биеш и умираш за неща без никаква реална стойност. В същото време знаеше отлично, че оцеляват силните, а слабите загиват. Сети се за жена си и децата си — три дъщери и един син — и за нещата, който би искал да им купи, за да ги направи щастливи. Мислеше си също, че иска да си намери втора жена. Значи трябваше на всяка цена да осъществи тая сделка. Струваше си риска да се довери на Царя.