Читать «Гай-джин» онлайн - страница 907

— Не преувеличавай, моето момче — леко се усмихна тя, притиснала страната си до бузата му. — Няма нищо общо с мен. — „Бог върши това — помисли си шотландката, — това е Неговият дар за нас жените. Той прави такъв дар и на мъжете в някои особени моменти.“ — Просто такъв е животът. — Каза „живот“ вместо „любов“, защото бе сигурна, че това наистина е едно и също.

— Гордея се с теб, моето момиче. Държа се великолепно снощи.

— Ой, да, но всъщност не направих, кажи-речи, нищо. Хайде да вървим. Време е да дремнеш.

— Няма време — трябва да се срещна с шоя.

— Първо ще поспиш преди събранието. Аз ще те събудя с чаша чай. Ще легнеш в моето легло. Албърт разправя, че тази стая ще остане наша, докогато пожелаем. Ще изхвърля всички хора от вкъщи.

— А ти какво ще правиш? — Джейми се усмихна.

— Ще ти държа ръката и ще ти разкажа приспивна приказка.

Тайърър отвори очи и се озова в ада. Всичко го болеше, всяко поемане на въздух раздираше дробовете му, очите му пламтяха, а кожата го смъдеше. В парливата димна тъмнина видя как някакви безтелесни японски лица се взират в него. Бяха двама с изкривени в жестока усмивка устни и всеки момент щяха да измъкнат тризъбците си и отново да го подложат на мъчения. Едното от лицата се доближи до него. Филип се отдръпна и извика от болка. Като през мъгла чу японски думи, а след това някой каза на английски:

— Тайра-сама, събуди, ти безопасен!

Мъглата се разсея.

— Накама?

— Да. Ти спасен.

Сега вече Тайърър различи, че светлината идва от една петролна лампа. Изглежда, се намираше в пещера и Накама му се усмихваше. А също и второто лице. „Сайто! Братовчедът на Накама, който се интересува от кораби… Не, това не е Накама — това е убиецът Хирага!“

Филип се надигна и падна назад с гръб към стената на тунела. От главоболие за миг едва не ослепя, задави се и започна да кашля и да повръща. Когато най-сетне спазмите преминаха, усети, че някой допира чаша до устните му. Жадно изпи ледената вода.

— Извинявай — прошепна англичанинът. Хирага отново уви одеялото около полуизгорялото му кимоно за спане. — Благодаря.

Със затаен дъх започна да си припомня същински калейдоскоп от образи, които се сливаха във все нови и нови картини на пламтящи стени. Хирага го измъкваше от пламъците и тичаше, падаха и пак ставаха. Къщите се срутваха около тях, храсталаците избухваха в лицата им… „Не мога да дишам, задушавам се, не мога да дишам.“ Хирага крещеше:

— Бързо, оттук… не, оттук, не назад, оттук…

Все не успяваше да си припомни нещо, но отново се надигаше, бягаше насам-натам през плътната завеса от огън пред него; и ето — кладенеца… огнените езици се протягат към тях, достигат ги.

— Надолу, надолу, там, бързай.

Надникна в дълбините, долу светеше лампа — като небесно светило в мрака… лицето на Сайто… и изведнъж сякаш го прониза мълния…

„Фуджико.“

— Къде е Фуджико? — бе изкрещял той.

Едва поемайки си дъх, Хирага надвика тътена на пожара:

— Бързо слизай, тя умряла в стая — Фуджико умряла, когато намерил теб… бързо, и ти умреш!