Читать «Дъщеря на Империята» онлайн - страница 21

Мара остави чашата в центъра на масичката.

— Смяташ, че това е работа на Джингу?

— Той е опиянен от властта си. В момента над него във Висшия съвет е само Военачалникът. Ако съдбата премахне Алмечо от златно-белия трон, със сигурност ще го наследи Минванаби. Единственият друг враг на баща ти, който би постъпил така, е лорд Анасати. Но той е твърде умен, за да опита толкова срамно и зле изпълнено покушение. Ако той бе пратил убиец, щеше да му нареди да те убие простичко, но на всяка цена. Отровна стреличка в гърба или бързо промушване между ребрата, което да донесе сигурна смърт.

Накоя кимна, сякаш да увери сама себе си.

— Да, лорд Минванаби може да е най-могъщ във Висшия съвет, но е като бесен харулт, който събаря дървета, за да прегази газен. — Вдигна два пръста, за да покаже колко мъничко е въпросното животинче. — Той наследи позицията от могъщия си баща и има солидни съюзници. Може да е коварен, но не е интелигентен.

— Лорд Анасати пък е едновременно коварен и интелигентен, от него трябва да се страхуваме. — Накоя махна с ръка. — Хлъзгав е като блатен корен. Прокрадва се, дебне и удря без предупреждение. Този опит за убийство беше толкова очевиден, че все едно Минванаби е дал писмена заповед, подпечатана с личния му герб. — Присви очи. — Това, че е научил толкова бързо, че си се върнала, говори добре за шпионите му. Надявахме се да не разбере, че управляваш, поне няколко дни. Щом е успял да изпрати хамоя толкова бързо, значи е разбрал, че не си положила клетвите, веднага щом си напуснала храма. — Поклати разкаяно глава. — Трябваше да го очакваме.

Мара се замисли над думите й. Чочата бавно изстиваше на масата. За разлика от преди, Мара добре осъзнаваше новите си отговорности и разбираше, че не може просто да прескача неприятните теми. Въпреки че бузите й бяха още детски гладки и бродираната роба й бе твърде голяма, тя се стегна с решителността на владетел.

— Лорд Минванаби може да ме мисли за газен, но на тревопасното животинче му поникнаха кучешки зъби. Извикай Кейоке и Папевайо.

Накоя кимна на малкото момче до вратата — бе избрано заради бързината си — и то веднага хукна да предаде заповедта.

Воините се появиха почти мигновено, защото очакваха да бъдат призовани. Кейоке носеше парадния си шлем и перата, показващи ранга му, забърсаха горния праг, когато влезе. Папевайо го последва, гологлав, почти толкова висок и без шлем. Движеше се със същата сила и пъргавина, които му бяха позволили да се справи с убиеца. Лицето и поведението му не издаваха никаква загриженост за нерешената му съдба. Гордото държане и още по-безизразните му черти направиха задачата на Мара съвсем непосилна.

Докато воините коленичеха пред масичката, тя не показа притесненията си. Зелените пера на шлема на Кейоке се люшнаха толкова наблизо, че можеше да ги докосне. Потисна тръпката и им махна да седнат. Прислужницата им предложи чоча, но само Кейоке прие. Папевайо само поклати глава, сякаш нямаше доверие на гласа си.