Читать «Прелестен мрак» онлайн - страница 9

Бяха зелени като на чародеец.

Той застана пред Лена с ръце, пъхнати в джобовете на якето си, и леко сведена глава. Не като поклон, но все пак в някакъв странен знак на почит, който изглеждаше дори по-уважителен и искрен. Беше пресякъл невидимата пътека между светлата и тъмната страна на чародейците и с тази демонстрация на истинска южняшка вежливост приличаше на наследник на самия Макон Рейвънуд. Би могъл да му бъде син.

Тази мисъл ме накара да го намразя.

— Съжалявам за загубата ти.

Извади ръката си от джоба си, протегна се, хвана ръката на Лена и постави в отворената й длан малък сребърен предмет като онези, които всички хвърляха върху ковчега на Макон. Лена го стисна в шепата си. Преди да помръдна, раздиращият звук, който не можеше да се сбърка с нищо друго, прозвуча във въздуха и момчето изчезна.

Итън?

Видях как коленете й се препънаха под тежестта на утрото — загубата, бурята, дори това последно раздиране на небето. Докато стигна до нея и успея да я взема в прегръдките си, в някакъв смисъл и тя също изчезна. Понесох я надолу по склона, далеч от Макон и гробището.

Спа свита на кълбо на леглото ми цяло денонощие, без прекъсване. В косата й се бяха вплели две сухи клончета и лицето й все още беше изцапано с кал, но не си отиде у дома, в имението „Рейвънуд“, и никой не я накара да го направи. Дадох й най-старата си, най-мека блуза и я завих с нашия най-дебел разноцветен юрган, но тя не спря да трепери дори насън. Бу легна в краката й, а Ама постоянно идваше на вратата на стаята да проверява как е. Аз се бях настанил в стола до прозореца, онзи, в който никога не сядах, и зяпах в небето. Не можех да отворя прозореца, защото бурята още вилнееше навън.

Докато Лена спеше, ръката й се отпусна и пръстите й се отвориха. От тях изпадна малка птичка, направена от сребро — врабче. Подаръкът от непознатия на погребението на Макон. Опитах се да го взема от ръката й, но точно тогава пръстите й се свиха отново около него.

Два месеца по-късно все още не можех да погледна към птица, без да чуя звука на раздиращо се небе, което се отваря над главата ми.

17.IV

Прегорели вафли

Четири яйца, четири парчета бекон, кошница със солени бисквити (които по стандарта на Ама бяха приготвени без никакво масло), три вида мармалад и купичка с разбити мед и масло. А от миризмата, която се носеше из кухнята, беше ясно, че старата форма за печене на вафли работи. През последните два месеца Ама готвеше непрекъснато, нощ и ден. Кухненският плот беше отрупан с всевъзможни купи и съдове — сирейки, тенджери със зелен фасул, пържени пилета и разбира се, прочутата й черешова салата, която всъщност беше пудинг с череши, ананас и кока-кола. Надушвах и кокосова торта, портокалови ролца и нещо, което приличаше на пудинг, напоен с бърбън, но знаех, че има и още.

След като Макон умря и татко си тръгна, Ама не спираше да готви, да пече и да трупа купчини ястия едно след друго, сякаш можеше да сготви тъгата си. И двамата знаехме, че не можеше.

Ама не беше изпадала в такова състояние от смъртта на мама. Тя познаваше Макон Рейвънуд от много време, по-дълго, отколкото аз, а сигурно дори по-дълго и от самата Лена. Без значение колко невъзможни или непредсказуеми са били отношенията им, те бяха означавали много и за него, и за нея. Двамата бяха приятели, макар да не бях сигурен, че щяха да си го признаят. Но аз знаех, че е истина. Личеше си по лицето на Ама и по купчините храна, които трупаше из цялата кухня.