Читать «Прелестен мрак» онлайн - страница 8
Ками Гарсия
Въздухът се изпълни със стотиците евтини бели карамфили, изкуствени цветя и палмови листа, донесени от близките на починалите през последния месец. Всички летяха свободно наоколо, носеха се едно през друго надолу по хълма. И след петдесет години хората в града щяха да говорят за деня, в който вятърът за малко да изкорени всяка магнолия в „Градината на вечния покой“. Вихърът се разбунтува внезапно и яростно шамароса в лицето всички, които стояха там. Ударът беше толкова силен, че се олюляхме, докато се опитвахме да се задържим на крака. Само Лена стоеше непоклатимо, все така изправена, висока, хванала се здраво за надгробния камък до себе си. Косата й се беше освободила от нетипичния за нея кок и се вееше във въздуха около лицето й. Вече не беше цялата мрак и сенки. Беше точно обратното — единствената ярка точка сред бурята, сякаш жълто-златистата светкавица, която разсече небето над нас, излизаше от нейното тяло. Бу Радли, кучето на Макон, заскимтя уплашено с прибрани уши до краката й.
Тя закри лице с ръце и внезапен порив изтръгна подпорите на черната тента от влажната земя и я затъркаля надолу по хълма.
Бабата на Лена застана пред нея, затвори очите си и докосна внучката си съвсем леко с пръст по бузата. В мига, в който я докосна, всичко спря и знаех, че е използвала силите си на Емпат, за да погълне временно силите на Лена. Но тя не можеше да погълне и гнева й, никой от нас не беше достатъчно силен за това.
Вятърът спря и дъждът започна бавно да ръми. Възрастната жена дръпна ръката си и отвори очи.
Сукубата, която изглеждаше необичайно разрешена, погледна към небето.
— Утрото настъпи.
Слънцето беше започнало да си проправя път през облаците и над хоризонта, разпръсквайки странни късчета светлина и живот върху кривите редове с надгробни камъни. Нямаше какво друго да се каже. Инкубусите започнаха да се дематериализират, звук като от всмукване изпълни въздуха. Раздиране, така щях да мисля вече за начина, по който сякаш отваряха дупки в небето и изчезваха.
Понечих да отида при Лена, но Ама ме дръпна за ръката.
— Какво? Те си тръгнаха.
— Не всички. Виж…
Беше права. В края на гробищния парцел беше останал един инкубус, облегнат на изронен надгробен камък със статуя на скърбящ ангел. Изглеждаше малко по-голям от мен, може би деветнайсетгодишен, с къса черна коса и същата бледа кожа като на останалите от неговия вид. Но за разлика от другите инкубуси този не беше изчезнал преди изгрева. Докато го наблюдавах, той се премести от сянката на дъба право под ярката сутрешна светлина, затвори очи и повдигна лицето си към слънцето, сякаш то грееше само за него.
Ама грешеше. Не можеше да е един от тях. Стоеше и се печеше на слънце, което беше невъзможно за инкубус.
Какво беше той? И какво правеше тук?
Младежът пристъпи още по-близо и улови погледа ми, все едно беше разбрал, че го наблюдавам. Тогава видях очите му. Не бяха черните очи на инкубус.
