Читать «Прелестен мрак» онлайн - страница 11

Л.А.К.О.Н.И.Ч.Е.Н. Девет хоризонтално, което означаваше, че трябва да си затварям устата. Не се обаждай, Итън Уейт. Така би ми се троснала тя във всеки друг ден.

Отпих глътка от шоколадовото си мляко и почти се задавих. Имаше прекалено много захар, а Ама беше напълно спокойна. Така разбрах, че нещата ще се променят.

Дори да не се бях досетил вече за това, прегорелите вафли, димящи във формата за печене, казваха всичко.

* * *

Трябваше да отивам на училище, но вместо това завих по път номер 9 и подкарах към „Рейвънуд“. Лена не идваше на училище отпреди рождения си ден. След смъртта на Макон директор Харпър великодушно й разреши да се обучава у дома с частни учители и наставник, докато се почувства достатъчно добре, за да се върне в клас. Като знаехме обаче, че именно той беше помогнал на мисис Линкълн с кампанията й за изгонването на Лена от гимназия „Джаксън“ след Зимния бал, бях сигурен, че се надяваше това никога да не стане.

Признавам си, малко й завиждах. Не й се налагаше да слуша дрънкането на мистър Лий за Войната на „северняшката агресия“ и за тежкото положение на Конфедерацията, нито да седи от страната на „доброто око“ в час по английски (вечната ни учителка, мисис Инглиш, имаше проблем с едното си око). Само аз и Аби Потър седяхме там, така че ние двамата отговаряхме на всички въпроси за „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Какво подтиква д-р Джекил да се превърне в мистър Хайд? Толкова ли са различни в крайна сметка? Никой нямаше и най-малка представа за отговора, така че всички в часа по английски, намиращи се от безопасната страна, откъм стъкленото око на мисис Инглиш, просто спяха.

Но гимназията не беше същата без Лена, поне за мен. Затова след два месеца започнах да я умолявам да се върне. Вчера, когато тя ми каза, че ще си помисли за това, й отвърнах, че може да си помисли по пътя към училище.

Стигнах до разклонението на пътя. Това беше нашият стар път, моят и на Лена. Онзи, който ме отведе от път номер 9 към отклонението за имението „Рейвънуд“ в нощта, когато се срещнахме. В нощта, когато осъзнах, че тя е момичето, което сънувах дълго време преди да дойде в Гатлин.

В мига, в който видях отклонението, чух песента. Тя изпълни волвото съвсем естествено, сякаш бях пуснал радиото. Същата песен. Същите думи. Същите, които чувах през последните два месеца — когато си пуснех айпода, зяпах тавана или четях една и съща страница от любимия си комикс „Сребърният сърфист“ отново и отново, без дори да осъзнавам, че го правя.

„Седемнайсет луни“. Беше винаги тук. Опитах се да изтръгна жиците на радиото, но нямаше никакъв смисъл. Сега тя просто звучеше в главата ми вместо от колонките, сякаш някой ми я нашепваше по телепатичен път. Келтска нишка, специално за мен.