Читать «Стингър» онлайн - страница 313

Навсякъде в Пъкъл се виждаха камиони и джипове. Над останалата основа на кораба кръжаха хеликоптери. Няколко дни инженерните екипи безуспешно щяха да се мъчат да я нарежат или преместят.

Една фигура остана на моста, след като другите го прекосиха. Коди гледаше останките от мотоциклета си с ръце, отпуснати до тялото. Хондата, старият му приятел, беше мъртъв и сега му се стори, че мостът беше дълъг стотици километри.

Рик погледна през рамо и спря.

— Вземи сестра ми с теб — каза той на Мендоза, който помогна на Миранда да се качи в камиона. След това Рик се върна, накуцвайки, и застана до Коди.

Коди се пресегна и вдигна едно парче от сгърчения ауспух. После го пусна на земята. Парчето се търколи с тракане и се присъедини към изобилието от непотребен боклук наоколо.

— Казват, че си добър по моторите — наруши мълчанието Рик.

Коди не отговори. Седна на земята и прибра колене до гърдите си.

— Идваш ли?

Коди продължаваше да мълчи. След малко въздъхна и каза:

— Не.

Рик приближи още няколко крачки. Коди отвърна глава. Рик понечи да каже нещо, но се спря. Не знаеше какво да измисли. Изведнъж се сети за нещо, което неочаквано му дойде наум:

— Днес е последният училищен ден. Какво ще кажеш, а? Мислиш ли, че сме свършили с школото?

— Остави ме. Върви! — И Коди посочи към Пъкъл.

— Няма смисъл да стоиш тук, Коди. Или сам ще преминеш разстоянието до колата, или някой ще дойде да те вземе.

— Нека да дойдат! — извика Коди и когато обърна глава, Рик видя, че по страните му се стичаха сълзи. — Не разбираш ли, баща ми е мъртъв! — От викането гласът му стана дрезгав. Очите му бяха пълни със сълзи и не можеше да вижда. — Баща ми е мъртъв! — повтори той по-тихо, сякаш за пръв път ясно осъзна реалността на този факт.

Случилото се в космическия кораб на Стингър се бе превърнало в неясно, замъглено петно в съзнанието му. Щеше да мине много време, докато всичко се избистри и дойде на мястото си. Но сега ясно виждаше баща си, който стискаше живота си в зъби само за да види за последен път една избеляла снимка. Една огромна празнина зейна в него! Никога, даже и в най-страшните си сънища не бе подозирал, че ще дойде време, когато баща му ще му липсва.

— Да, мъртъв — каза Рик и приближи още две крачки. — Но ни спаси задниците, това ще ти кажа. Аз… не го познавах добре, искам да кажа… ама той наистина дойде, за да ни помогне. На нас и на Дофин.

— Герой. — Коди се засмя през сълзи и си обърса носа. — Моят баща герой! Мислиш ли, че ще напишат това на надгробната плоча? — Налудничавата му усмивка се изкриви, защото изведнъж осъзна, че нямаше какво да се погребва.

— Може, защо да не сложат такъв надпис — уверено каза Рик.

— Аха. Може и да го направят.

Коди погледна към изгряващото слънце. Бяха минали почти двайсет и четири часа, откакто беше застанал на Шезлонга и беше правил равносметка на живота си. Сега се чувстваше остарял, но не и по-слаб. Баща му е мъртъв, да, и с това трябваше да се пребори, но светът днес изглеждаше различен — някак по-обширен, по-щедър на възможности и по-интересен.