Читать «Стингър» онлайн - страница 312

Започна компресия на околните стени на пирамидата. Те пукаха и хвърляха светкавици на стотина метра от нея. Въздухът се нагорещи и пирамидата затрептя като пустинен мираж. Само за няколко секунди космическият кораб беше изменил формата си и сега приличаше на заострено копие.

Корабът отново започна да се издига — доста по-бързо този път — и да набира скорост. За секунди се превърна в черна резка, която се забиваше в синьото небе.

— Бягай! — завика Рик. — Бягай!

Изтребителите продължаваха да кръжат отгоре и да чакат заповед. Бъкнър отвори уста. Роудс се протегна и с усилие издърпа телефонния кабел от гнездото му.

Чу се гръм от преминаването на свръхзвуковата бариера, който стресна лешоядите и вдигна прах чак на петдесет километра в тексаската пустиня. Космическият кораб се издължи и се превърна в тъмна неясна чертица, която се движеше по дъга в небето. Той мина покрай кръжащите изтребители, сякаш бяха просто рисунки на небето, и изчезна.

Духна вятър, изду дрехите и развя косите им и мина със свистене над оцелелите покриви на градчето. От кораба и неговия пилот нямаше и следа. Далече горе реактивните изтребители продължаваха да кръжат като комари, които не са успели да си смукнат кръв.

— Господине! — Уинслоу говореше дрезгаво и провлачено. Роудс си помисли, че такива като този високопоставен държавен служител сигурно ги развъждаха някъде в специални ферми. — Мисля, че това беше последното ви действие като офицер от Военновъздушните сили на Съединените американски щати.

— Целуни ме отзад — каза в отговор Роудс. После се обърна към Бъкнър: — И ти също!

Погледна нагоре. Изтребителите се снишаваха. Всичко беше свършило, оставаше само да се почисти.

Една камионетка с червен кръст спря до северния край на моста. Вратата отзад се отвори и на земята се спусна рампа. Вътре се виждаха кушетки, кислородни маски, медицински уреди и неколцина лекари.

— Време е да вървим. — Бъкнър махна с ръка към колата.

Роудс направи няколко крачки с помощта на Зарра, но изведнъж спря. Слънцето вече се бе показало, небето ставаше синьо, денят предвещаваше да е горещ като пещ. Той се обърна към другите, погледна в лицата на Коди, Рик, Миранда, Джеси, Том и малкото момиче. То не се събуди даже от свръхзвуковия гръм и Роудс предположи, че скоро всички щяха да спят като нея. Кошмарите щяха да се появят по-късно. Но всеки щеше да се справя с тях както може, защото човешките същества, ако не можеха друго, то поне издържаха на много. Ние спасихме два свята — помисли си Роудс. Доста добра проява като за хлебарки.

Джеси усещаше как бие сърчицето на Стиви — бавно и равномерно. Тя докосна лицето на малкото дете, прокара пръсти през кестенявите му коси. Отзад на шията те напипаха две ранички със засъхнала кръв. Стиви се размърда и направи болезнена гримаса в съня си. Джеси махна пръстите си от раните. Някой ден ще трябва да й разкаже всичко, което се случи тази нощ. Някой ден, но не скоро.

Джеси прегърна Стиви в едната си ръка, а с другата намери ръката на Том. Трябваше да намерят Рей в болницата, но беше сигурна, че той поне е жив и здрав. Беше роден да оцелява. Тая черта сигурно се предаваше по наследство. Том и Джеси прекосиха моста, а в това време Стиви сънуваше звездите.