Читать «Стингър» онлайн - страница 309

— Същото се отнася и за мен, но това не означава, че съм си загубил ума! — Той бързо започна да тъпче джобовете си.

— Това няма никакво значение. — Селесте махна с ръка на неговите възражения. — Сю, да имаш още бира тук?

— Не знам, госпожо Престън. — Сю беше спряла да събира банкноти. Блузата й вече беше пълна, но погледът й бе замъглен и на фона на разрушения Пъкъл всичко й изглеждаше двойно по-нереално. — Мисля… че ще ида да проверя какво е останало от къщата ми. Вие си вземете каквото искате от бара. — След тези думи тя тръгна през вихрушката от пари към улица „Боуден“.

Селесте погледна към горния край на улицата и видя светлини от фарове.

— Май много скоро ще си имаме компания. Ще пийнеш ли една бира с мен, преди да дойдат?

Ванс се пресегна и хвана още една банкнота. Хвана я, но три други паднаха. Той осъзна, че никога няма да може да събере всичките, а ако се опиташе, щеше да откачи. Претъпканите му джобове вече щяха да се пръснат. Май преживяваше истински кошмар в кошмара и единственото реално нещо беше жената, която сега стоеше пред него. Банкнотите летяха наоколо и му се присмиваха, а той знаеше, че дори и цял живот да работи, пак няма да може да изработи и една кофа от това, което вятърът разнасяше около него.

Само преди час беше сигурен, че няма да доживее до изгрева, а сега — ето го и него. Топлината му го помилва по лицето. Той премигна, за да скрие напиращите сълзи.

— Хайде, Ед, идвай — подкани го Селесте тихо. Беше й се сторило, само за миг, че сред шума от хеликоптерите и вятъра чува смеха на Уинт. Или по-скоро кикота му. Тя хвана шерифа за ръката. — Хайде сега ние, богаташите, да се махнем от улицата — каза тя и го поведе като послушна мечка през разрушената фасада на „Дамгосващо желязо“.

От къщите, в които се бяха крили, наизлязоха още хора и започнаха да премигват на светлината от утринното слънце. В Пъкъл сякаш беше вилняло торнадо. По улиците се виждаха огромни дупки на местата, където почвата не беше издържала и се бе свлякла в тунелите. Някои хора намериха нещо повече от разрушения: на улица „Оукли“ конят, който беше покосил къщите по „Травис“, „Сомбра“ и „Оукли“, лежеше, паднал след смъртта на Стингър. Хванати в процепите лежаха и други същества с тела на скорпиони и човешки глави, издъхнали веднага щом Стингър беше прекратил подаването на живителна енергия към тях. Щяха да са нужни седмици, за да се съберат всичките тела.

Сю Мълинакс наближаваше дома си на ъгъла на „Боуден“ и „Оукли“, когато чу някой да вика:

— Хей, госпожо! Чакайте!

Тя погледна нагоре, към хребета на Шезлонга. Светлината ставаше по-ярка и сенките вече се скриваха. На върха видя малка открита кола с двама души в нея. Единият държеше видеокамера и снимаше черната пирамида. След това я насочи към Сю. Другият се спусна надолу по хълма, като свличаше камъни и вдигаше прах след себе си. Беше с черна брада и носеше шапка, на която пишеше NBC.

— Как се казвате, госпожо? — попита я той, като същевременно търсеше из джобовете си бележник и писалка.

Сю му каза името си. Той извика на другия мъж: