Читать «Стингър» онлайн - страница 290

— Ама вие, хлебарки такива, наистина обичате да живеете опасно — каза Стингър. — Приемникът с вас ли е?

— Аз съм тук. — Дофин пристъпи напред предизвикателно. — Искам да освободиш трите човешки същества.

— Мили боже, ама това заповед ли беше? Сладурче, сега си на моя територия, в моя свят. Ако дойдеш при мен и се предадеш, мога да си помисля върху това.

— Или ще ги освободиш, или ние ще го направим — продължи Дофин.

— Я се огледай, муци. Не можеш да ме видиш, но аз съм тук. Аз съм в стените, в земята под теб и в тавана над теб. Аз съм навсякъде бе. — В гласа на Стингър се долавяха гневни нотки. — В мен е капсулата ти, кукло. Тя ми стига да получа добри парички. Да не говорим, че открих цяла планета с нищожни хлебарки, които изобщо не могат да се бият. Трябва да ти благодаря, че ме доведе тук.

— Това няма значение, защото ти никъде няма да отидеш.

— А, така ли? Че кой ще ме спре?

— Аз ще те спра.

Последва тишина. Дофин знаеше, че Стингър няма да се втурне напред към светлината. След това Стингър изсъска:

— Хайде де, ела, чакам те. Да те видя колко струваш!

— Залегни — каза тихо Кърт и допря фитила на динамитната шашка до червения край на цигарата, фитилът започна да пуши и да пуска искри, разгоря се.

— Нали ти казах да не… — успя да извика Роудс.

— Майната ти — каза Кърт и хвърли пръчката към завоя.

Роудс грабна Дофин и заедно с нея се хвърли долу в мръсотията. Другите успяха да залегнат и две секунди след това се чу взрив, сякаш едновременно бяха гръмнали дузина пушки. Подът на тунела се разтресе и навсякъде се разхвърча пръст и се посипа над тях. Роудс седна. Ушите му звънтяха. Дофин се надигна с мъка и се изправи на крака. Обърна се назад към Кърт, който вече беше станал и си дръпваше от цигарата, и го погледна удивено.

— Ето това значи беше динамит — каза той доволно.

Откъм мястото, откъдето се чу гласът на Стингър, нямаше отговор, но се разнесе ужасен звук, като че ли някой с болни бели дробове се мъчеше да си поеме въздух. Роудс стана, зареди пушката и продължи, като я държеше насочена напред, колкото може по-стабилно. Пред завоя той клекна и после изскочи, готов да открие огън.

Нещо се гърчеше на пода, като се опитваше да излази по-надалеч в слузестата тиня. То имаше една ръка, а другата беше почерняла и лежеше на няколко метра от него. Главата му представляваше безформена маса. Пълна със счупени игли, устата се отваряше като хрилете на някаква чудновата риба. Единственото му оцеляло око трепна на светлината. Опашката с шипове се беше развила от гръбнака и биеше наляво-надясно с последни сили. Ръката му започна да копае трескаво в пръстта. Съществото се опитваше да се зарови.

Роудс насочи към него вързаните в сноп лампи, като се целеше в лицето и се мъчеше да избегне биещата опашка. Ужасната разкъсана уста се отвори широко, от нея изтече сива течност, а окото му започна да пуши и гори в орбитата си. Въздухът се изпълни с парлив мирис на въглен. Окото изскочи от орбитата, стопи се и се превърна в слуз, а тялото потръпна и застина. Опашката удари конвулсивно още веднъж и падна като сухо листо.