Читать «Стингър» онлайн - страница 27

— Самолетите сигурно са високо — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на майка си. — Обзалагам се, че са на сто мили…

Чу нещо, което я накара да млъкне. Музика, помисли си. Не, не е музика. Сега изчезна. Заслуша се напрегнато, но чу само шума от парата, която пробитият двигател изпускаше. Но ето че отново го чу. Помисли си, че познава този звук, но не можеше да се сети откъде. Музика, но не точно музика. Поне не такава, каквато Рей слушаше.

Отново изчезна.

А сега се връщаше, бавна и тиха.

— Чака ни дълъг път — каза й Джеси. Детето кимна разсеяно. — Готова ли си?

Стиви се сети какво беше. Осъзна го бързо и ясно. На предната веранда на къщата на Галвин, още преди Джени да се изнесе, висеше едно хубаво малко нещо, което звънеше като безброй мънички камбанки, когато вятърът го разлюлееше. Вятърни камбанки, спомняше си да й отговаря майката на Джени, когато Стиви я беше попитала какво е това. Музиката, която чуваше в момента, беше същата, но нямаше нито вятър, нито каквито и да било вятърни камбанки наоколо.

— Стиви? — Малкото момиче се взираше в пространството. — Какво има?

— Чуваш ли това, мамо?

— Да чувам кое? — Слухът й не долавяше нищо друго освен цвъртенето на проклетия мотор.

— Това — настояваше Стиви. Звукът ту заглъхваше, ту се усилваше, но, изглежда, идваше от едно определено място. — Чуваш ли го?

— Не — предпазливо отвърна Джеси. Дали си е ударила главата, питаше се тя. О, господи, ако е получила мозъчно сътресение…

Стиви направи няколко крачки към синьо-зеления димящ предмет. Музиката на вятърните камбанки веднага стихна до шепот. Не беше насам, помисли си тя и спря.

— Стиви? Добре ли си, мила?

— Да, мамо. — Детето се огледа и тръгна в друга посока. Камбанките продължаваха да звучат едва доловимо. И насам не беше.

Джеси започваше да се плаши.

— Твърде горещо е, за да си играем разни игрички. Трябва да вървим. Хайде, ела.

Стиви тръгна към майка си. Изведнъж рязко спря. Направи една крачка напред, после още две.

Джеси се приближи към нея, махна шапката от главата й и прокара пръсти през косата й. Нямаше сплъстени кичури, на челото също липсваха следи от нараняване. Очите на Стиви блестяха, а бузите й бяха леко поруменели, но Джеси реши, че това е от топлината и възбудата. Поне се надяваше да е така. Никъде не успя да открие следи от нараняване. Но Стиви гледаше през нея.

— Какво има? — попита я Джеси. — Какво чуваш?

— Музиката — търпеливо й обясни Стиви. Беше разбрала откъде идва, макар да съзнаваше, че такова нещо всъщност не беше възможно. — То пее — каза тя, докато нотите съвсем ясно нахлуха в главата й. Посочи с ръка. — Оттам.

Джеси видя къде сочеше детето й — камионетката с разкъсания двигател, чийто капак все още стоеше вдигнат. Предположи, че шумът от парата и бълбукащата течност, която се стичаше от пробитите тръби, можеха да минат за някакъв странен вид музика, но…