Читать «Стингър» онлайн - страница 28

— То пее — повтори Стиви.

Джеси коленичи и провери очите на детето. Не бяха кръвясали, зениците изглеждаха съвсем нормално. Провери и пулса й. Малко ускорен, но не беше нещо необичайно.

— Добре ли си?

Този глас е на лекарката в мама, помисли си Стиви и кимна. Звукът от вятърните камбанки идваше от камионетката. Беше сигурна в това. Но защо майка й не можеше да го чуе? Нежната музика я привличаше и й се искаше да извърви останалия път до камионетката и да търси дотогава, докато намери къде са скрити вятърните камбанки. Но майка й я беше хванала за ръката и я дърпаше в обратна посока. С всяка крачка музиката заглъхваше по малко.

— Не! Искам да остана — задърпа се тя.

— Престани с тези глупости сега. Трябва да стигнем до фермата на Лукас, преди тук наистина да се е сгорещило. Спри да влачиш краката си. — Джеси трепереше. Събитията от последните няколко минути започваха да оказват своето въздействие. Каквото и да беше онова, което профуча над тях, можеше съвсем лесно да ги разбие на атоми. Стиви беше проявявала развинтеното си въображение и преди, но със сигурност сега не му беше времето, още по-малко пък мястото. — Спри да се влачиш! — кресна й тя и най-сетне малкото момиче започна да върви съвсем самостоятелно.

След десет крачки музиката на вятърните камбанки се превърна в шепот, след още пет — във въздишка. През следващите пет беше вече спомен.

Но тя бе проникнала дълбоко в съзнанието на Стиви, която не искаше да се раздели с нея.

Двете с майка й се отдалечаваха по черния път към имението на Лукас. Стиви продължаваше да се обръща назад и да поглежда камионетката, докато тя се превърна в малка точица. Чак когато се изгуби от полезрението й, Стиви си спомни, че отиваха да видят Суийтпи.

5. Бордъртаун

„Денят на Страшния съд!“ — каза си Ванс, докато натискаше газта на патрулната кола и караше на изток по Коубър Роуд. Нещо в него се надигна отвътре и той се оригна гръмотевично. „Да, сър, денят на Страшния съд наближава!“ Селесте Престън скоро щеше да запее друга песен. Ако питаха него, властната и горделива госпожа щеше да се моли за някаква работа — поне да мие плювалниците в Клуба на Боб Уайър.

Колата се движеше покрай останките от мината. Някъде през март две хлапета се бяха покатерили през оградата, слезли долу в кратера и се разхвърчали на парченца, когато попаднали на невъзпламенен заряд от динамит — един от многото, поставяни по дупките в скалата. През последните седмици от работата в мината взривовете бяха нещо постоянно — като ударите на часовника. Ванс смяташе, че вероятно там долу бяха останали още неексплодирали заряди, но никой не беше достатъчно смахнат, за да иде да ги изравя. Какъв беше смисълът?

Той посегна към таблото и взе радиотелефона.

— Хей, Дани! Отговори, чуваш ли ме?

Говорителят изпука и се чу гласът на Дани Чафин:

— Да, сър?

— Сядай пред радиостанцията и се свържи… ъ-ъ-ъ, чакай минутка да видя нещо тук. — Ванс перна сенника надолу и като извади прикрепената към него карта на околията, я разгъна на седалката до себе си. За няколко секунди остави колата без управление. Тя свърна леко надясно и изплаши до смърт един броненосец. — Свържи се с въздушните коридори Римрок и Президио. Питай ги дали са пускали някакви хеликоптери днес. Коконата Престън е в паника, защото са й разрошили косата.