Читать «Стингър» онлайн - страница 16

Влезе в банята, за да си сложи малко бебешка пудра и да измие от устата си вкуса на кафето и на „Блу Нан“. Набързо прокара ръка през късата си тъмнокестенява коса. Точно зад слепоочията се виждаха няколко посивели кичурчета. Времето си върви, помисли си Джеси. Е, това с косите не беше толкова шокиращо, колкото да гледаш как растат децата пред очите ти. Струваше й се, че сякаш вчера Стиви беше бебе, а Рей в трети клас. Годините си летяха, това беше сигурно. Отиде до шкафа и извади оттам чифт износени и много удобни джинси и една тенис фланелка, облече ги, след това си обу чорапи и маратонки. Взе си слънчевите очила и бейзболната шапка, а на връщане мина през кухнята да налее две манерки с вода за всеки случай — в пустинята всичко можеше да се случи. Накрая от горния рафт в коридорчето си взе и ветеринарната чанта. Стиви, нетърпелива да тръгнат колкото се може по-бързо, подскачаше около нея като пуканка в нагорещена тенджера.

— Тръгваме — каза Джеси на Том. — Ще се видим някъде към четири. — Наведе се и го целуна, а той пък залепи целувка на бузата на Стиви.

— Внимавай, каубойче! — каза й Том. — Грижи се за мама.

— Добре, тати! — И Стиви хвана майка си за ръката.

На излизане Джеси се спря в коридора, взе една малка бейзболна шапчица от етажерката до вратата и я сложи на главата на Стиви.

— Довиждане, Рей! — извика тя от вратата, а от стаята на Рей чу в отговор:

— Чао до скив!

„Чао до скив“ — повтори си Джеси, когато излязоха навън под вече палещите лъчи на слънцето. Какво, по дяволите, бе станало с простичкото „Довиждане, мамо“? Нищо друго не я караше по-силно да се чувства стара като изкопаемо — едва трийсет и четири, — както това, че не разбираше езика, на който приказваше собственият й син.

Те тръгнаха по павираната пътечка, която минаваше покрай ниска постройка, построена от груб бял камък. Пред нея, обърната към улицата, беше поставена малка табелка с надпис „Ветеринарна лечебница, Пъкъл“, а под него: „Джесика Хамънд, доктор на ветеринарните науки“. До тротоара, зад бялата хонда сивик на Том, беше паркирана морскозелената й камионетка. Вътре в кабината, пред задното стъкло, където всички обикновено си държаха пушките, Джеси беше поставила усмирително ласо, което за щастие досега се беше наложило да използва само веднъж.

Качиха се и потеглиха на запад по улица „Селесте“. Стиви беше пристегната с предпазния колан, но едва устояваше на това ограничаване на свободата й. На външен вид изглеждаше крехка, с лице като на порцеланова кукличка. Джеси обаче знаеше много добре, че Стиви бе страшно любопитна и изобщо не се свенеше да си потърси това, което й се прииска. Момиченцето вече разбираше от животни и много обичаше да пътува с майка си по ферми и стопанства. Дългите пътешествия изобщо не я плашеха. Стиви — Стефани Мари, кръстена на бабата на Том, също както Рей беше кръстен на дядото на Джеси — беше едно спокойно дете, което като че ли попиваше света със зелените си очи, малко по-светли от тези на Джеси. На Джеси й беше приятно дъщеря й да се върти около нея в лечебницата и да й помага, но през септември Стиви трябваше да започне училище. На новото място, където и да е то. Защото затварянето на училищата в Пъкъл и масовото напускане на града щяха да принудят и останалите магазини да затворят, щяха да унищожат и малкото оцелели ферми и за Джеси нямаше да има повече работа. Същото се отнасяше и за Том. Тогава нямаше да имат друг избор, освен да си съберат багажа и да тръгнат по широкия свят.