Читать «Стингър» онлайн - страница 18

И Стиви го е почувствала, помисли си Джеси. Нямаше как да не го разбере.

— Не точно тъжен. Заради затварянето на училището е. Помниш, нали, вече говорихме за това.

— Да, но те го затварят всяка година.

— Ами вече няма да го отворят. И затова ще се изнесат още хора от града.

— Като Джени ли?

— Точно така. — Джени Калвин беше малко момиченце, което живееше през няколко къщи от тяхната. Бяха напуснали града точно след Коледа. — Господин Бонер ще затвори бакалницата през август. Дотогава повечето хора ще са се изнесли.

— О-о! — Стиви се поразмисли за момент. Бакалницата беше магазинът, в който всички пазаруваха. — И ние ще си отидем скоро — каза тя накрая.

— Да, и ние.

Това значеше, че господин и госпожа Лукас също щяха да напуснат града, заключи Стиви. Ами Суийтпи? Какво щеше да стане със Суийтпи? Щяха ли да го пуснат да се скита свободен или щяха да го качат в конски вагон и да го пренесат на друго място? Или просто щяха да се качат на него и да го яздят? Струваше си да се помисли върху това, но тя разбра, че нещо свършва и се натъжи — обхвана я може би същата тъга, която изпитваше и баща й.

Местността беше пресечена от дерета и обрасла с пелинови храсти и високи кактуси. От Коубър Роуд се отклоняваше шосе на около две мили от медната мина и вървеше право на северозапад, минавайки под гранитна арка с надпис от почернели медни букви: „Престън“. Джеси погледна надясно и видя високата хасиенда на края на това шосе, която сега трептеше през маранята. И на теб ти пожелавам добър път, помисли си Джеси и си представи жената, която в момента вероятно спеше в тази къща на хладни копринени чаршафи. Чаршафите и къщата бяха може би единствените неща, останали на Селесте Престън, но не за дълго.

Продължиха по пътя, който минаваше през пустинята. Стиви гледаше през прозореца, лицето й бе спокойно и замислено под козирката на шапката. Джеси се размърда, за да отлепи влажната тениска от гърба си. До разклонението за фермата на Лукас оставаше около половин километър.

Стиви чу силно бръмчене и си помисли, че в кабината е влязъл комар. Запуши ушите си с ръце, но бръмченето продължи и даже се усили. След няколко секунди стана направо болезнено. В ушите й сякаш се забождаха иглички.

— Мамо? — започна Стиви, премигвайки. — Ушите ме болят!

Джеси също беше почувствала остра, пронизваща болка в ушите. Освен това и пломбите на задните й зъби започнаха да я болят. Тя отвори уста, за да раздвижи долната си челюст.

— О-о! — чу тя Стиви. — Какво е това, мамо!

— Не зная, милич…

Моторът на камионетката неочаквано загасна. Ей така загасна, без даже да се задави. Движеха се по инерция. Джеси натисна педала за газта още по-силно. Моторът не запали. Вчера беше напълнила резервоара, днес просто не можеше да е празен. Тъпанчетата на ушите й пулсираха болезнено. Долавяше някакво пищене, подобно на далечно стенание. Очите на Стиви бяха пълни с едри сълзи и тя притискаше с ръце ушите си.

— Какво е това, мамо? — Джеси почувства паниката в гласа й. — Какво е това?

Джеси поклати глава. Шумът в ушите й се усилваше. Тя завъртя ключа и напомпи няколко пъти газта. Двигателят се запали. Чу пукането на искри от статично електричество в косата си. Погледна часовника си — циферблатът беше полудял. Цифрите се превъртаха с лудешка бързина. Ще има да разказвам на Том, помисли си тя и се сви на кълбо от силната пронизваща болка в ушите. Протегна се да хване ръката на Стиви.