Читать «Вирикониум» онлайн - страница 174
Робърт Хауърд
— Ще ти дам един-два добри съвета — изчурулика накрая Рокуат. — Първо. Повикай
— Рокуат! Да не си
Но птицата беше вече изчезнала. На нейно място се бе появил облак пара и до ноздрите им достигна същата миризма на озон, както при нейното появяване. Убонидус се отпусна на една възглавница изгарящ от яд, неспособен да направи нищо повече.
— Проклета птица! „Извикай Арангантир“, наистина! Кой е този Арангантир? Откъде да го извикам?
Амалрик се прокашля смутено. Заби палеца на левия си крак в мекия килим и го заизвива старателно наляво-надясно, без да поглежда към Убонидус.
— Съжалявам! Грешката е изцяло моя — пробумтя дълбокият му глас. — Май наистина съм свикнал прекалено много да разчитам на мускулите си, а не да мисля… Всемирните Богове бяха напълно прави, когато ме предупредиха да разчитам повече на мозъка си…
Изведнъж той отхвърли назад глава и изрева, нещо, което накара Убонидус да подскочи изплашено половин метър във въздуха:
—
В другата част на стаята бронзовата тояга, заключена в раклата от изключително як кристал, изведнъж се освети в синкава светлина, подобна на халото около ярка звезда.
После тоягата потрепери, издигна се във въздуха и с все сила се блъсна в кристалния шкаф.
Чу се силно звънтене, като от църковна камбана.
Раклата от нечуплив кристал се разхвърча на дребни парченца. Шумът от счупването отекна необикновено силно в смълчания храм-затвор-пирамида.
Бронзовата тояга прелетя през стаята и залепна в очакващата длан на Амалрик.
Убонидус зяпаше с широко отворени очи, онемял от удивление. Амалрик се опита да му се усмихне окуражително, но усмивката някак не му прилягаше в този момент. Продължаваше да се чувства глупаво, че сам не бе се досетил за решението. Унизително бе да си задължен на малка зелена птичка от небитието за свободата си.
— Какъв е смисълът да бъдеш Полубог, ако не притежаваш магично оръжие?! — възкликна той риторично.
Убонидус не знаеше как да отговори на забележката, а докато обмисляше остроумен отговор, в коридора пред килията им се чуха оживени стъпки. Шумът от счупването на раклата бе разбудил доста хора.
— Бързай! — обърна се дребният магьосник към могъщия си спътник.
Амалрик вкара края на пръта в дебелата халка, с която веригата му бе закрепена към металната колона. Мускулите по цялото му тяло заиграха, докато той се напрягаше. Халката поддаде и с рязък трясък се разчупи на три, едно от парчетата отхвръкна, като че ли запратено с все сила, и се удари в стената.
В следващия момент той се освободи от веригата си и се зае да направи подобна услуга и на Убонидус.
Тогава входната врата се отвори с трясък и в килията нахлуха всевъзможни хора. Техният Прецептор, Хлу нам Пук, бе начело, със сънливо лице и комична нощница с дълги буфан-ръкави и множество разноцветни панделки, захванати по цялата й дължина. Неговият началник, винаги киселият пуритан Ит мак Джорб, бе по петите му, след тях — няколко подплашени въоръжени стражи.
