Читать «Вирикониум» онлайн - страница 173

— В какво си се набъркал този път? — попита птицата с дрезгав металически глас.

— Няма значение — прошепна трескаво Убонидус. — Само ни измъкни колкото се може по-бързо оттук, Рокуат. Чуваш ли?

Той много рядко търсеше своя помощник от кой знае кое демонично космическо измерение или може би от лимбото между всички измерения. Факт бе, че Рокуат бе безкрайно любопитен и искаше да знае неща, които изобщо не му влизаха в работата, а и притежаваше ужасно злобно чувство за хумор. Освен това естеството на работата на Убонидус не налагаше да си има свръхестествен помощник, неговата точна професия бе Природоестествена магия, но модата на времето го изискваше.

Рокуат изкряка грубо срещу стария си господар и подскокна към усмихнатия Амалрик. Заразглежда го с огромен интерес, първо с едното, после с другото си блестящо черно око. После очите му като че ли се разфокусираха, докато проучваше излъчванията на аурата на едрия мъж. Изведнъж двете очи на птицата се затвориха плътно, а се отвори ново, трето око, за което Убонидус никога не бе предполагал, че съществува. Намираше се на самия връх на главата й. Този орган действаше в астралното пространство и с негова помощ, тайнствената птица се запозна с астралния двойник на Амалрик. След като приключи с подробното си изследване, Рокуат оправи внимателно перушината си и отсечено се поклони:

— Привет, Полубог!

— Привет, малка птичко! — засмя се добродушно Амалрик.

Убонидус смаяно наблюдаваше тази размяна на любезности. Едва сега той проумя, че всичко, което Амалрик му бе казал, е самата истина.

След това Рокуат подскокна в средата на масата и внимателно заоглежда стаята. Нищо не убягна от острия му поглед, който сякаш проникваше през стените, отбелязваше разположението на стражите, на тъмничните килии, стаите за мъчение, ужасните инструменти на инквизиторите и всички други елементи, свещени за осенената с единствената божествена истина цивилизация на Уулимар. Когато приключи с този внимателен оглед, птицата се обърна към притеснения си господар и изчурулика:

— Отново си попаднал в критична ситуация, а? Кога ще се научиш да се грижиш за себе си като истински зрял мъж?

— Престани с тези глупави задевки — сопна се Убонидус. — Кажи, какво ще направиш, за да ни измъкнеш от този зандан?

— Не бъди прекалено нахален — посъветва го птицата. — Учтивостта никога не е била твоя черта.

— Рокуат, гадна, въшлива птичко, заповядвам ти да си припомниш нашия договор!

Свръхестественият помощник изсумтя презрително, звук крайно непривичен за птица.

— Договор! Откога си се загрижил за това парче хартия? Кога за последен път ме повика да вкуся капка човешка кръв, а? Помниш ли колко отдавна беше? — изкряска металическият глас.

Убонидус въздъхна нещастно.

— Чакай…

— Разбира се! Обаче…

Но Убонидус се вкопчи в думата:

— Разбира се? Значи, ще ми помогнеш все пак?

Птицата не бързаше да отговори, придавайки драматизъм на ситуацията. Тя започна да чисти перата си едно по едно с клюн. От перушината иззад врата й изскочи някакъв дребен, двуглав розов паразит. Тупна върху мраморната масичка и почти мигновено избухна в малко облаче розови пари.