Читать «Вирикониум» онлайн - страница 172

В този момент у него възникна твърда увереност, че на всяка цена трябва да се спасят от задаващия се ад. Защото те се бяха разплули в доволство и разкош, изтягайки се от една на друга възглавница, вкусвайки най-екзотични храни, оставяйки се да бъдат подлъгвани от привидното добродушие на Хлу нам Пук, без да съзнават, че ги очаква рязане на уши, пробиване на език, пробождане с куки, кастриране и ред други ужасяващи мъчения, наречени „просветление“. Той сподели прозренията си със своя безсмъртен компаньон, който възприе всичко с необходимата сериозност. Двамата твърдо решиха да избягат.

Но как? И двамата бяха оковани с леки, но изключително яки вериги от въглеродна стомана, захванати с големи халки към две дебели колони от ковано желязо в южния край на стаята. Единствената врата от обковано, изключително твърдо дърво, която би била гордост за всеки банков трезор, се намираше в противоположния северен край на стаята и бе недостижима. Убонидус умираше от желание да се добере до своите принадлежности, до оплитащите мрежи, до пиперения прашец и земетръсните семена, които в този момент бяха особено опасни (намираха се във втората половина на месец еглатдрунион). Но уви, всичко, което имаха — и мазната дебела книга с магии, и бронзовата тояга на Амалрик, и дрехите им, и остатъкът от багажа — бе заключено в една ракла от прозрачен нечуплив кристал в северната част на стаята. Причината да бъде там, бе не за да ги изкушава или измъчва, а защото жреците на Уулимар изпитваха суеверен ужас от духовна зараза, която може да възникне при физически допир с предмети, храни, миризми, думи, идеи, часове от деня и всевъзможни философски категории, които според тях имаха не само идеална, но и материална реализация. За хиперпридирчивите уулимари предметите на Богохулците бяха безвъзвратно отровени с кой знае какви отвратителни зарази. Никой в Уулимар не бе достатъчно чист, за да унищожи или докосва тези неща, нито пък можеха да бъдат оставени, където бяха намерени, защото заразата щеше да се пренесе във въздуха и земята. Решението бе един пергонски роб, чийто живот не струваше нищо, да ги пренесе и заключи в кристалната ракла в тяхната килия. След като приключи с изпълнението на тази нечиста задача, той бе убит по най-жалостив начин.

Колкото невинни и без предумисъл за душевно изтезание да бяха молитвите на техните поробители, те бяха повод за ужасни душевни терзания у бедния Убонидус. Недалеч от него, пред очите му, лежаха всичките му могъщи магии, най-много се измъчваше, че не може да се добере до книгата.

Една вечер в отчаяние той проля върху мраморната плоча на една масичка от черно дърво капка кръв от върха на показалеца си, напук на уулимарските поверия, и извика своя помощник.

Блесна къса розова светкавица, замириса силно на озон и върху масичката се появи малка зелена птичка, прилична на папагал. Тя подскокна, потопи клюн в капката човешка кръв и наклони глава, заглеждайки любопитно Убонидус с бляскаво черно око.