Читать «Страхът на мъдреца (Част II)» онлайн - страница 6

— Както решите — каза мъжът и небрежно сви рамене. — Беше удоволствие да търгувам с вас, млади господине.

76.

Прахан

На втората вечер от пътуването ни слънцето вече бе започнало да залязва, когато намерихме място, подходящо за лагер. Дедан отиде да събира дърва. Мартен се захвана да реже моркови и картофи и изпрати Хеспе да напълни с вода гърнето за готвене. А аз използвах малката лопата на следотърсача, за да изкопая дупка за нашия огън.

Без някой да го кара, Темпи взе един клон и с меча си отряза от него тънки ленти сухо дърво, които да използваме за праханта. Изваден от ножницата си, мечът му все така не изглеждаше особено впечатляващ. Но като се има предвид колко лесно наемникът успя да отцепи с него тънки като лист хартия дървени стърготини, явно острието му беше остро като бръснач.

Застлах дупката за огнището с камъни. Без да каже и дума, Темпи ми подаде шепа прахан.

Кимнах.

— Искаш ли да използваш моя нож? — попитах аз, като се надявах да го въвлека в някакъв разговор.

През последните дни надали бяхме разменили повече от десетина думи.

Светлосивите очи на адемеца се насочиха към колана ми и след това обратно към неговия меч. Той поклати глава и се размърда неспокойно.

— Това не уврежда ли острието? — попитах аз.

Наемникът сви рамене, избягвайки погледа ми.

Започнах да редя дървата за огъня и тогава направих първата си грешка. Въздухът беше хладен и всички ние бяхме уморени. Ала вместо бавно да разпаля искра и да направя приличен лагерен огън, аз подредих клонки около праханта на Темпи и след това сложих около тях по-големи клони, като така изградих доста плътна дървена клада.

Точно когато приключвах, Дедан се върна с още един наръч дърва.

— Чудесно, няма що — изсумтя той достатъчно тихо, за да може да се престори, че го е казал на самия себе си, но и достатъчно силно, за да чуят всички. — И ти си нашият водач. Просто чудесно.

— Сега пък какво има? — уморено попита Мартен.

— Момчето е направило малко дървено укрепление, а не огън — театрално въздъхна Дедан и заговори с тон, който вероятно трябваше да е бащински, но вместо това прозвуча снизходително. — Хайде, ще ти помогна. Искрата никога няма да запали това. Имаш ли кремък и огниво? Ще ти покажа как да ги използваш.

Никой не обича да му говорят снизходително, но аз особено много мразя това. От два дни Дедан непрекъснато показваше, че ме смята за идиот.

Въздъхнах уморено. Най-старата ми и отегчена въздишка. Това беше начинът, по който трябваше да го изиграя. Той ме смяташе за млад и безполезен. Трябваше ясно да му покажа, че това изобщо не е вярно.

— Дедан — попитах аз, — какво знаеш за мен?

Той ми хвърли озадачен поглед.

— Знаеш едно нещо за мен — спокойно отговорих на въпроса си аз. — Знаеш, че маерът ме е сложил начело на нашата група. — Погледнах го право в очите. — Мислиш ли, че Алверон е идиот?

— Разбира се, че не — махна с ръка Дедан. — Просто исках да кажа…