Читать «Страхът на мъдреца (Част II)» онлайн - страница 3

— Хей, калайджийо — извика Дедан и се усмихна, — имам нужда от огън и една пинта бира. След колко време ще стигнем до някоя странноприемница?

Мъжът посочи по пътя, от който беше дошъл.

— Няма и двайсет минути ходене — отвърна той и огледа Дедан, — но едва ли можеш да кажеш, че нямаш нужда от нищо — започна да го увещава той. — Всеки има нужда от нещо.

— Ще ме прощаваш, калайджийо — учтиво поклати глава Дедан, — но кесията ми е твърде изтъняла.

— Ами вие? — Калайджията ме изгледа от главата до петите. — Приличате на младеж, който има нужда от нещо.

— Наистина се нуждая от някои неща — признах аз и като видях как останалите поглеждат нетърпеливо към пътя, им махнах да продължават. — Вървете. Аз ще ви настигна след няколко минути.

Те поеха, а калайджията потри ръце и се ухили.

— Е, кажете ми какво ви трябва?

— За начало малко сол.

— И кутия, в която да я сложите — добави той и затършува из дисагите на магарето си.

— Един нож също ще ми свърши работа, ако ти се намира някой подръка.

— Ще ви е нужен особено ако пътувате на север — на мига отвърна той. — Пътят нататък е опасен. Няма да е добре да сте без нож.

— Ти имаше ли някакви неприятности? — попитах аз с надеждата, че може да знае нещо, което да ни помогне да открием бандитите.

— О, не — отговори мъжът, докато ровеше из денковете. — Нещата не са чак толкова зле, че на някой да му мине през ума да посегне на калайджия. И все пак пътят е опасен. — Той извади дълъг, тесен нож в кожена кания и ми го подаде. — Рамстонска стомана.

Извадих го от канията и внимателно огледах острието. Наистина беше от рамстонска стомана.

— Не ми трябва нещо толкова скъпо — поклатих глава аз и му го върнах. — Трябва ми нож за ежедневни нужди, най-вече за ядене.

— Рамстонската стомана е идеална за ежедневни нужди — отбеляза калайджията и напъха ножа обратно в ръцете ми. — Можете да го използвате, за да си нарежете трески за огъня, а след това, ако искате, да се избръснете с него. Никога не изтъпява.

— Може да ми се наложи да го използвам за много неща — поясних аз, — а рамстонската стомана е крехка.

— Вярно е — непринудено се съгласи калайджията. — Както обичаше да повтаря баща ми, „най-хубавият нож, който някога ще имаш, докато не се счупи“. Но същото важи и за всеки друг нож. А и да си кажа правичката, това е единственият нож, който имам.

Въздъхнах. Можех да позная, когато ме мамеха.

— Трябва ми и кутийка с прахан.

Той ми я подаде още преди да съм довършил изречението.

— Забелязах, че имате мастило по пръстите. — Той посочи ръцете ми. — Имам малко хартия с добро качество, както и пера и мастило. Няма нищо по-лошо от това да ви дойде идея за песен и да не можете да я запишете. — Подаде ми кожена торбичка с хартия, пера и мастило.

— Мисля, че за известно време ще се откажа от писането на песни, калайджийо — поклатих глава аз, защото знаех, че кесията на маера не е бездънна.

— Тогава ще ви трябват за писане на писма — сви рамене той и отново ми подаде торбичката. — Познавам едно момче, на което му се наложи да си пусне кръв от вената, за да напише писмо на любимата си. Вярно, че е доста драматично и със сигурност символично, но също така е и болезнено, нездравословно и доста страховито. Сега носи със себе си перо и мастило където и да отиде.