Читать «Правдата на Торен» онлайн - страница 8

Бях и на трето място, извън стените на храма - стоях на оцветения от синьо-зелени водорасли площад и зяпах хората. Повечето бяха облечени със същите ярки поли като тази на върховната жреца, макар че само най-малките деца и силно набожните възрастни имаха рисунки по кожата си, а ръкавици носеха малцина. Някои от минувачите бяха транспланти - радчаи, назначени на различни постове в Орс или получили недвижима собственост тук след анексирането. Повечето бяха възприели семплата местна пола, добавяйки лека риза, като лейтенанта Оун. Други упорито се придържаха към панталона и сакото и се потяха обилно. Всички носеха бижутата, от които малцина радчаи биха се отказали - подаръци от приятели и любими хора, спомен за мъртвите, отличителни знаци на фамилни и клиентски връзки.

На север, отвъд водния правоъгълник, който местните наричаха Храмовото по името на стар квартал, който се намирал там преди, Орс се издигаше едва доловимо. По време на сухия сезон тази част на града се сдобиваше с твърда почва под краката си и местните я наричаха Горния град. Патрулирах и там. Вървях покрай водата и се виждах как стоя на площада.

Лодки с прътове се движеха бавно в тресавището и по каналите между плочите. Водата носеше мазни кръпки от водорасли, тук-там туфи водна трева пробиваха повърхността й. Извън града, на изток и на запад, шамандури бележеха забранената зона, а тресавищни мухи пърхаха с прозрачни крилца над преплетени водни бурени. Около тях плаваха по-големи лодки, както и големите екскаватори, сега неподвижни и замлъкнали, които преди анексирането бяха изгребвали смрадливата кал от дъното на тресавището.

Гледката на юг беше подобна, само дето на хоризонта се синееше намек за същинското море отвъд подгизналата ивица по периферията на блатото. Виждах всичко това, докато стоях на различни места около храма и обикалях по улиците на града. Беше двайсет и седем градуса по Целзий и влажно както винаги.

Това бяха почти половината от моите двайсет тела. Останалите бяха в къщата, която обитаваше лейтенанта Оун - триетажна и просторна, до неотдавна дом на голямо семейство и офис на фирма за лодки под наем. Едната и страна гледаше към широк калнозелен канал, отсрещната бе обърната към най-голямата улица в квартала.

Само три от сегментите в къщата бяха будни, дежурни по охрана или заети с административни дела (аз седях на чердже върху нисък подиум в средата на първия етаж и слушах оплакванията на орсиана, която имаше претенции за разпределението на риболовните права).

- Трябва да говорите за това с районния магистрат, гражданко - казах й. Говорех на местния диалект. Познавах всички тук и знаех, че тя е от женски пол и че има внуци, два факта, които следваше да имам предвид, ако исках да разговарям с нея не само граматически правилно, но и любезно.

- Не го познавам районния магистрат! - възрази с негодувание тя. Магистратурата се намираше в един голям град нагоре по реката, близо до Кулд Вее. Достатъчно далече от крайбрежието, за да се радва на умерен климат без тукашната жега и влага и без вездесъщата миризма на плесен. - Какво знае районният магистрат за Орс? Нищо! Все ми е тая има ли районен магистрат, или не! - След това ми разказа надълго и нашироко за отколешната връзка на своя род със заградената от шамандури зона, където риболовът беше забранен за следващите три години.