Читать «Правдата на Торен» онлайн - страница 13

- Ето още една причина да предпочета вас - каза върховната жреца.

Последвах лейтенанта Оун у дома. Освен това стоях в храма и наблюдавах хората, които пресичаха площада, заобикаляйки дечурлигата, които играеха на кау в средата му, ритаха топката, крещяха и се смееха. В края на Храмовото, на самия ръб на водата, млада граждана от Горния град седеше навъсена и гледаше как няколко малки деца подскачат от камък на камък и пеят:

Едно, две, каза ми леля,

три, четири, войникът труп,

пет, шест, в окото ще те застреля,

седем, осем, и като станеш труп,

девет, десет, ще те сглоби с повеля.

Вървях по улиците, хората ме поздравяваха и аз им отвръщах. Лейтенанта Оун беше напрегната и гневна и само кимаше разсеяно на онези, които я поздравяваха.

Гражданата с претенциите към риболовните права си тръгна недоволна. След нея две деца заобиколиха иззад паравана и седнаха с кръстосани крака на мястото й върху възглавничките. И двете бяха с навити около кръста поли, платът чист, но избелял, ръкавици не носеха. По-голямото изглеждаше на около девет, а символите, изрисувани с мастило по гърдите и раменете на другарчето му - размазани тук-там, - показваха, че едва ли е на повече от шест. По-малкото дете ме погледна намръщено.

На орсиански правилното обръщение към децата е по-лесно, отколкото към възрастните. За тях се използва проста граматична форма без родове.

- Здравейте, граждани - поздравих ги на местния диалект. Познавах ги и двете. Живееха в южните покрайнини на Орс и често бях разговаряла с тях, но за пръв път идваха в къщата. - Как мога да ви помогна?

- Ти не си Едно Еск - каза по-малкото, а по-голямо- то вдигна ръка да го смълчи.

- Напротив - отвърнах и посочих нашивката на униформата си. - Виждате ли? Аз съм си, просто това е моят четиринайсети сегмент.

- Казах ти - смъмри по-голямото дете по-малкото.

По-малкото се замисли, после каза:

- Знам една песен.

Чаках в мълчание. Детето си пое дъх сякаш да запее, но после спря смутено.

- Искаш ли да я чуеш? - попита ме. Изглежда, все още се съмняваше в самоличността ми.

- Да - отвърнах. Пях за пръв път по молба на една от моите лейтенанти. По онова време „Правдата на Торен“ беше едва на стотина години. Лейтенантата обичаше музиката и беше взела със себе си инструмент като част от позволения личен багаж. Другите офицери не проявяваха интерес към хобито й, затова тя научи мен да пея песните, които свиреше. Запазих ги в папка и реших да потърся още, за да я зарадвам. Когато я повишиха в капитана на неин собствен кораб, вече бях събрала голяма библиотека с вокална музика - инструмент не биха ми поверили, но можех да пея по всяко време, - и не след дълго плъзна слух, придружен със снизходителни усмивки, че „Правдата на Торен“ проявява интерес към пеенето. Което не беше вярно, разбира се -толерирах навика, защото беше безвреден и защото имаше голяма вероятност една от капитаните ми да го оцени. Ако не бяха тези фактори, нямаше да се занимавам с това.