Читать «ФОР» онлайн - страница 104

– Не – отговаря Трис. Има изненадващо нисък глас за дребния си ръст. Винаги звучи сериозна, независимо какво казва. – Така ли му викат на това?

– Дървените ядат проста храна – намесвам се, като отново изпробвам жаргона. Струва ми се неестествен, когато се отнася за Трис. Чувствам се все едно ù дължа учтивостта, която бих дължал на всяка жена в бившата си каста – почтителното държание, гледащи настрани очи и вежлив разговор. Налага се насила да си припомня, че вече не съм Аскет. Нито пък тя.

– Защо? – пита Крис.

– Охолството се приема за ненужно угаждане – Трис го изрича като че рецитира нещо по памет. Може би прави точно така.

– Тогава не е чудно, че си ги зарязала.

– Да бе – Трис подбелва очи, с което ме изненадва. – Само заради едното ядене.

Опитвам се да не се усмихна. Не съм сигурен, че се получава.

Тогава идва Ерик и всички притихват.

Назначението на Ерик за лидер на Безстрашните беше посрещнато с объркване и в някои случаи с гняв. Никога досега не са имали толкова млад лидер и доста хора се изказаха срещу това решение, като се аргументираха с опасения за младостта му и произхода му. Макс се погрижи да заглуши всички опасения. Самият Ерик също. Имаше хора, които на единия ден приказваха, а на следващия бяха тихи и стреснати, като че ли ги бяха заплашвали. Като познавам Ерик, вероятно наистина го е правел... със спокойни и изкривени от злоба думи, умни и премерени както винаги.

– Кой е този? – пита Кристина.

– Името му е Ерик – отговарям. – Той е един от лидерите на Безстрашните.

– Я стига! Той е толкова млад.

Стискам зъби.

– Тук възрастта няма значение. – Връзките имат значение. Джанийн Матюс има значение.

Той се приближава и се изтърсва на стола до мен. Вторачвам се в храната си.

– Е, няма ли да ме представиш? – пита ме безгрижно, сякаш сме приятели.

– Това са Трис и Кристина – казвам.

– Я, Дървена! – възкликва Ерик и се подсмихва самодоволно. За момент се разтревожвам, че се кани да каже откъде идвам аз. Пъхам ръка под коляното си и я свивам, за да не го ударя. Но всичко, което изрича, е: – Ще те видим колко дълго ще оцелееш!

Продължавам да искам да го ударя. Или да му напомня, че последният трансфер от Аскетите, който имахме и който в момента седи до него, успя да му избие един зъб, така че кой знае какво ще съумее да направи този. Но с всички тези нови порядки – схватка, докато единият от опонентите не рухне, отпадания след само седмица бойно обучение – Ерик е прав, че не е особено вероятно тя да се задържи тук кой знае колко дълго, каквато е дребна. Това не ми харесва, но е факт.

– Как я караш напоследък, Фор? – пита ме Ерик.

Усещам как настръхвам от страх, обезпокоен за момент, че той знае, че шпионирам Макс. Вдигам рамене.

– Горе-долу.

– Макс ми каза, че се опитва да те открие, но теб все те няма – продължава Ерик. – Помоли да разбера какво става с теб.

Лесно се отървавам от съобщенията на Макс – като боклуци, донасяни при мен от вятъра. Враждебната реакция от назначението на Ерик за лидер на кастата може и да не притеснява вече самия него, но притеснява Макс, който никога не е харесвал своето протеже толкова, колкото се очаква от него. Вместо това харесва мен, въпреки че се усамотявам, докато другите Безстрашни се сплотяват.