Читать «Предани» онлайн - страница 196

Със Зийк оставаме сами. Гледаме се.

- Не мога да го направя - казвам. Гласът ми е стабилен, но тялото ми се тресе.

- Можеш, как да не можеш! - заявява той. - Ти си Фор, ти си Безстрашен, ти си легенда. Можеш да се изправиш срещу всичко!

Правя крачка към ръба и макар че е на няколко метра от мен вече имам чувството, че падам. Клатя глава отново и отново.

- Ей - Зийк слага ръце на раменете ми. - Не го правиш за себе си, помниш ли? А за нея. Нещо, което би искала да направиш и за което би се гордяла още повече с теб. Нали?

Точно така, не мога да си позволя да пропусна това. Не мога да се огъна сега. Спомням си усмивката □, докато се катереше по Виенското колело, и здраво стиснатите й челюсти, когато се изправяше пред страховете си.

- Как се качваше тя?

- С лицето напред.

- Добре. - Подавам му урната. - Сложи я зад мен и я отвори.

Намъквам се в примката, а ръцете ми треперят. Зийк затяга коланите около гърба и краката ми, слага урната зад мен и я отваря. Зад мен прахът на Трис ще се разпилее над града. Поглеждам към Лейк Шор Драйв и ми се повдига. Плъзвам се надолу.

Внезапно отчаяно искам да се върна, но е прекалено късно. Летя към земята и пищя толкова оглушително, че ми иде да си запуша ушите, за да не се чувам. Усещам писъка като живо същество в мен, изпълва гръдния кош, гърлото и главата ми.

Вятърът пари очите ми, но ги задържам. В мига на сляпата паника разбирам защо се е спускала с лице напред - защото се е чувствала сякаш лети като птичка.

Усещам необятното празно пространство под мен и то е като необятното празно пространство вътре в мен, като уста, която ще ме погълне всеки миг.

Тогава осъзнавам, че съм спрял да се движа. Последните прашинки от урната летят из въздуха като сиви снежинки, падат и изчезват.

Земята е само на няколко метра под мен, достатъчно близо, за да скоча. Останалите са се събрали долу, а ръцете им са сплетени една с друга като мрежа, за да ме хванат. Опирам лице в примката и се разсмивам.

Пускам празната урна и те я улавят. Разкопчавам се и се хвърлям в ръцете на приятелите си като камък. Хващат ме и костите им се забиват в гърба и краката ми. После бавно ме спускат на земята.

Настава тишина. Никой не казва нищо, а аз гледам към сградата с удивление. Кейлъб ми се усмихва плахо.

Кристина преглъща сълзите си и казва сподавено:

- О, ето и Зийк идва!

Зийк се спуска към нас с бясна скорост в черна примка. В началото изглежда като малка точка, после точката става размазано петно и накрая заприличва на човек в черно.

Той крещи от радост и когато спира, хващам ръката на Амар от едната си страна и бледата ръка на Кара от другата. Тя ми се усмихва и в усмивката й има тъга.

Раменете на Зийк се удрят в ръцете ни, ухилил се е широко, а ние го обгръщаме като дете.

- Жестоко! Хайде пак, Фор! - казва той.

- В никакъв случай! - отговарям, без да се замисля.

Тръгваме обратно към влака. Шона върви с новите си шини, а Зийк бута празната и инвалидна количка и си бъбри с Амар. Матю, Кейлъб и Кара говорят оживено за нещо вълнуващо по техните неща - те са си сродни души. Кристина върви до мен. Прегръща ме през рамо и казва: