Читать «Предани» онлайн

Крача из килията в централата на Ерудитите, а думите и кънтят в съзнанието ми с всяка стъпка. „Новото ми име ще бъде Едит Прайър. Има толкова много неща, които с радост ще забравя.“

- Значи никога не си я виждала, така ли? Дори не си виждала нейна снимка? - пита Кристина. Раненият и крак е вдигнат върху възглавницата. Простреляха я по време на отчаяния ни опит да покажем на хората в града видеото на Едит Прайър. Тогава нямахме никаква представа какво е посланието □. Не знаехме, че това, което имаше да ни каже, ще разтърси всичко, върху което си въобразявахме, че сме стъпили здраво. Че ще разбие кастите, самоличността ни, идентичността ни.

- Да не би да ти е баба или леля? - Не, казах ти. Не е! - Спирам пред стената, обръщам се и продължавам да крача. - Прайър е... тоест беше... фамилното име на баща ми. Значи е от неговия род. Но Едит е Аскетско име. А роднините на баща ми трябва да са били Ерудити, така че...- Значи е по-възрастна - обажда се Кара и се обляга на стената. Главата и е леко наклонена настрани. Изумително прилича на брат си Уил, на моя приятел Уил, когото застрелях. После се изправя и приликата изчезва заедно с духа му. - Вероятно няколко поколения по-млада от нас. Тя е твоя предшественица.

- Предшественица. - Самата дума ми звучи стара, усещам я като разпадаща се тухла, а парчетата и се пръскат в мен. Докосвам стената на килията. Бяла и студена. Обръщам се и започвам да крача отново.

Предшественица? И какво ми е завещала? Освободеност от кастите, знание, че моята самоличност на Дивергент е по-важна, отколкото изобщо мога да си представя. Самият факт, че съществувам, че съм жива, е сигнал, че трябва да напуснем града и да помогнем на всички останали извън него.

- Искам... трябва да знам от колко време сме тук - казва Кара и прокарва ръка през лицето си. - И ще спреш ли да крачиш като луда поне за минутка?

Заставам в средата на килията, повдигам вежди и я поглеждам продължително.

- Извинявай - промърморва тя.

- Всичко е наред - казва Кристина. - Тук сме от цяла вечност.

Минали са дни, откакто Евелин успя да овладее хаоса във фоайето на централата на Ерудитите с няколко кратки заповеди и да премести всички затворници в килиите на третия етаж. Една жена от безкастовите дойде да почисти раните ни и да ни даде болкоуспокояващи. Яли сме няколко пъти, къпали сме се няколко пъти, но никой не ни казва какво става навън. Колкото и настоятелно да питам, нищо, никаква информация.

- Надявах се, че Тобиас ще дойде по-бързо. Не трябваше ли вече да е тук? - казвам и сядам отчаяно на ръба на леглото си. - Къде е?

- Може би все още е ядосан, че го излъга и зад гърба му реши да работиш с баща му - отговаря Кара.