Читать «Предани» онлайн - страница 195

Влизаме във фоайето с полирания му и лъщящ от чистота под. Ярките графити на Безстрашните покриват стените и са оставени от живеещите тук хора като някакъв вид реликва. Това е домът на повечето от бившите Безстрашни. Сигурно защото сградата е толкова висока, но някъде дълбоко ме гризе и съмнението, че хората избират това място, тъй като изглежда самотно. А Безстрашните обичат да изпълват всички празни пространства с шума си. И това е едно от нещата, които най-много харесвам в тях.

Зийк извиква асансьора, качваме се и Кара натиска 99.

Асансьорът тръгва нагоре и затварям очи. Представям си огромната разтваряща се под нас черна пропаст. Само едно тънко парче метал под краката ми ме дели от потъването в мрака. Асансьорът спира рязко и се разклаща. Опирам се на стената, за да не падна.

Зийк докосва рамото ми.

- Не се плаши, човече. Преди го правехме непрекъснато, помниш ли?

Кимвам. Студеният въздух нахлува през отворите на тавана и над мен е само яркосиньото небе. Тръгвам с другите към стълбата, твърде скован от страх, та да движа краката си по-бързо.

Хващам стълбата и опитвам да се концентрирам върху стъпалата. Поглеждам нагоре и виждам Шона, която се катери смело, изтегляйки се нагоре предимно с ръце.

Когато Тори правеше татуировката на гърба ми, я бях попитал дали мисли, че сме последните останали хора на тази земя. „Може би“ - ми каза тогава. Струва ми се, че не и харесваше да разсъждава по въпроса. Но тук горе, на покрива на небостъргача Ханкок, е напълно възможно да повярваш, че сме единствените оцелели хора на целия свят.

Зийк притичва по покрива към стоманеното въже и прикрепва една примка към него. Заключва я, за да не се хлъзне надолу, обръща се и ни поглежда с очакване.

- Кристина - казва. - За теб е.

Кристина застава до примката и потупва брадичката си с пръст.

- Как е по-добре? С лице напред или назад?

- Назад - обажда се Матю. - Аз ще съм с лице напред, за да не се напикая от страх, но не искам никой да ми подражава.

- Ако си с лице напред, само увеличаваш риска да се случи - казва Кристина. -Затова давай, тамън ще мога да ти казвам Пикльо.

Тя мушка крака, настанява се така, че да вижда как сградата се смалява, и се понася надолу. Потръпвам.

Не мога да гледам. Затварям очи, докато Кристина се отдалечава. И докато Матю и после Шона я следват. Възторжените им писъци изпълват небето. Чувам радостните им викове като песен на волни птици. Вятърът ги поема и разнася над града.

- Твой ред е, Фор - казва Зийк.

Поклащам глава.

- Хайде, по-добре по-бързо да го направиш, за да знаеш, че си приключил с това! -обажда се Кара.

- Не, ти тръгвай, аз после.

Кара поема дълбоко дъх и ми подава урната, за да я притисна към себе си. Топла е. Толкова много хора са я грели с ръцете и телата си. Кара се намества в примката, нестабилна е и Зийк я пристяга. Тя кръстосва ръце пред гърдите си и Зийк я спуска напред над Лейк Шор Драйв, над целия град. Не чувам никакъв звук от Кара, дори ахване.