Читать «Бунтовници» онлайн - страница 192

– Той какво прави тук? – питам.

– Жалкият страхливец се примъкна, когато всичко беше приключило – отговаря Юрая. – Чух, че баща му е мъртъв. Майка му обаче явно е добре.

Питър поглежда през рамо и погледът му за миг среща моя. В тази кратка секунда се опитвам да открия в себе си капка жал към човека, който ми спаси живота. Но сега, след като някогашната ми омраза към него вече я няма, не изпитвам нищо друго.

– Какво се заковахте на едно място? – обажда се Тереза. – Давайте да продължаваме!

Минаваме през залата и излизаме в главното фоайе, където навремето прегърнах Кейлъб. Огромният портрет на Джанийн лежи на парчета върху пода. Димът, който се носи из въздуха, е най-гъст при рафтовете с книги, превърнати сега в пепел. Всички компютри са разбити, а частите им – пръснати по земята.

Насред помещението, строени в редици, са Ерудитите, които не са успели да избягат, и оцелелите изменници на Безстрашните. Търся познати лица. Откривам Кейлъб най-отзад – изглежда някак отнесен. Отвръщам поглед от него.

– Трис! – дочувам. Кристина седи до Кара почти най-отпред, кракът ѝ е превързан с някакво парче плат. Тя ми махва и аз сядам на пода до нея.

– Не успя ли? – пита тихо.

Поклащам глава.

Тя въздъхва и ме прегръща с една ръка. Жестът ѝ ми носи такава утеха, че едва не се разплаквам. Но двете с Кристина не сме от хората, които плачат на рамото на другия; ние сме хора, които се бият рамо до рамо. Затова преглъщам сълзите.

– Видях майка ти и сестра ти в съседната зала – казвам.

– И аз ги видях – отговаря тя. – Семейството ми е добре.

– Хубаво – казвам. – Ами кракът ти как е?

– Наред. Кара казва, че ще се оправи. Не кърви много силно. Една от медицинските сестри на Ерудитите напълнила джобовете си с болкоуспокояващи, антисептици и марли, преди да я свалят долу, и ми помогна, затова не ме боли много – отговаря Кристина. Зад нея Кара преглежда ръката на един от Ерудитите. – Къде е Маркъс?

– Представа нямам – отвръщам. – Наложи се да се разделим. Него също трябва да са го довели тук. Освен ако не са го убили, разбира се.

В помещението за кратко настъпва бъркотия – в него забързано влизат и излизат хора, охраната от безкастови си сменя местата, нови попълнения от Ерудити в синьо се настаняват сред нас – но лека-полека всичко пак се успокоява и тогава го забелязвам: Тобиас влиза през вратата откъм стълбището.

Прехапвам силно устни и се опитвам да не мисля, да не се предавам на студенината, която сковава гърдите ми, и на бремето, затиснало раменете ми. Той ме мрази. Той не ми вярва.

Кристина ме прегръща още по-здраво, когато той минава покрай нас. Наблюдавам го през рамо. Спира до Кейлъб, сграбчва ръката му и го изправя на крака. Кейлъб отначало прави опит да се съпротивлява, но не е и на половина як като Тобиас и не успява да се измъкне.

– Какво искаш? – пита панически Кейлъб.