Читать «Дивергенти» онлайн - страница 195

Кейлъб се втурва към мен, когато излизам от вратата, аз политам към него. Той ме хваща здраво.

- Татко? - произнася само.

Само поклащам глава.

- Хубаво - казва, като едва не се задавя с тази дума. - Той би искал да стане точно така.

През рамо виждам Тобиас да спира насред крачка. Цялото му тяло се вдървява и той впива очи в Маркъс. В бързината да унищожа симулацията съм забравила да го предупредя.

Маркъс пристъпва към него и прегръща сина си. Тобиас продължава да стои като вкопан в земята, ръцете му остават отпуснати край тялото, лицето е безизразно. Забелязвам как адамовата му ябълка подскача, той е вперил поглед някъде нагоре.

- Сине! - въздиша Маркъс.

Тобиас изкривява лице.

- Ей, ти! - провиквам се, като се дръпвам от Кейлъб. Още помня как коланът на Маркъс се усука около китката ми в зоната на страха на Тобиас. Втурвам се между двамата, блъскайки Маркъс назад. - Ей! Махни се от него!

Усещам дъха на Тобиас във врата си - той излиза на къси остри тласъци.

- Стой далече от него! - просъсквам.

- Беатрис, какви ги вършиш?! - възкликва Кейлъб.

- Трис! - тихо проговаря Тобиас.

Маркъс ме поглежда възмутено, но на мен този поглед ми се вижда доста престорен - очите му са прекалено разширени и устата му е твърде широко разтворена. Ако има начин да изтрия това изражение от лицето му, бих го направила.

- Не всички статии на Ерудитите са пълни с лъжи -казвам, присвивайки очи срещу Маркъс.

- Какви ги говориш? - тихо се обажда той. - Не знам с какво са ти напълнили главата, Беатрис, но...

- Единствената причина да не те застрелям досега е, че именно той трябва да направи това - отговарям. - Стой далече от Тобиас, или ще си променя решението!

Ръцете на Тобиас се плъзгат по моите и ги стискат здраво. Маркъс няколко секунди издържа на погледа ми. Очите му пак приличат на черни дупки също като в зоната на страха на Тобиас. После Маркъс отклонява поглед.

- Трябва да вървим - колебливо произнася Тобиас. - Влакът ще пристигне всеки момент.

Вървим по коравата земя към железопътната линия. Тобиас е стиснал здраво челюсти и гледа право пред себе си. Чувствам внезапен пристъп на разкаяние. Може би трябваше да го оставя сам да се разбере с баща си.

- Съжалявам - проронвам тихо.

- Няма за какво да съжаляваш - отвръща той и взима ръката ми в своята. Пръстите му още треперят.

- Ако вземем влака в обратната посока, може да отидем на територията на Миротворците - казвам. - Натам тръгнаха всички оцелели.

- Ами Прямите? - пита брат ми. - Според вас те какво ще направят?

Нямам представа как биха реагирали Прямите на нападението. Те не биха подкрепили Ерудитите - никога не биха направили скришом подобно нещо. Но също така може и да не се обявят срещу тях.

Стоим няколко минути край релсите, докато дойде влакът. През това време Тобиас ме вдига на ръце, защото не чувствам краката си. Скланям глава на рамото му, поемайки с пълни гърди аромата на неговата кожа. Откак-то ме спаси от нападателите, винаги свързвам уханието на кожата му със закрила. Дори сега, колкото по-дълго го вдишвам, толкова по-защитена се чувствам.