Читать «Дивергенти» онлайн - страница 194

Той поклаща глава.

- Това е... невероятно! Ужасно, зловещо... и невероятно!

Долавям движение върху един от екраните и виждам брат си, Маркъс и Питър на първия етаж на сградата. Заобиколени са от войници на Безстрашните, всичките в черни дрехи и въоръжени.

- Тобиас! - произнасям отчетливо. - Сега!

Той се втурва към монитора на компютъра и почуква с пръст върху екрана няколко пъти. Сега не мога да следя какво точно прави. Интересува ме единствено брат ми. Той е изпънал ръка пред себе си с насочен пистолет - съ щия, който му дадох, сякаш е готов да стреля всеки момент. Прехапвам устни. „Не стреляй!" Тобиас докосва екрана още няколко пъти, изписвайки букви, които нямат никакъв смисъл за мен. „Не стреляй!"

Виждам огнена линия - искра, лумнала от дулото на един от пистолетите - и ахвам. Брат ми, Маркъс и Питър се повалят на земята с ръце над главите. След миг и тримата се размърдват и аз разбирам, че са още живи. Войниците на Безстрашните настъпват. Черен грозд около брат ми.

- Тобиас - казвам.

Той пак докосва екрана и всички на първия етаж замръзват по местата си.

Ръцете им безволно се отпускат.

После Безстрашните отново се раздвижват, главите им се въртят във всички посоки, те захвърлят оръжието си, устите им се разтварят така, сякаш крещят, блъскат се един друг, някои падат на колене, стиснали главите си в ръце, и се люлеят напред-назад, напред-назад.

Напрежението в гърдите ми отслабва и аз сядам с въздишка.

Тобиас се е надвесил над компютъра и сваля гърба на кутията.

- Трябва да се добера до базата данни - казва, - иначе просто пак ще стартират симулацията.

Наблюдавам безумието, което цари върху мониторите. Сигурно същото се случва и по улиците. Оглеждам екраните един по един, търсейки сектора на Аскетите в града. Показва го само един монитор - на най-долния ред в ъгъла на стаята. На него Безстрашните стрелят едни срещу други, блъскат се, пищят - истински хаос. Облечени в черно мъж и жена падат на земята. Хора се разбягват в различни посоки.

- Пипнах ги! - обявява Тобиас и вдига компютърния хард диск. Това е само парче метал с големината на дланта му. Той ми го подава и аз го пъхам в джоба си.

- Трябва да се махаме оттук - казвам, изправям се и посочвам екрана вдясно.

- Наистина. - Той ме прегръща през раменете. - Ела!

Тръгваме заедно по коридора и завиваме зад ъгъла. Асансьорът ми припомня за баща ми. Не мога да се удържа и се оглеждам за тялото му.

Виждам го на пода до асансьора, обкръжено от телата на неколцина охранители. От устата ми излиза приглушен писък. Извръщам очи. В гърлото ми се надига жлъчка и аз повръщам срещу стената.

За миг имам чувството, че всичко в мен се срива; при-клякам край тялото и дишам през устата, за да не усещам мириса на кръв. Притискам устните си с длан, за да заглуша риданията. Още пет секунди. Още само пет секунди слабост, после ще стана на крака. Една, две. Три, четири.

Пет.

Смътно си давам сметка какво ме заобикаля. Отначало има асансьор, после зала от стъкло и полъх на студен въздух. Тълпа крещящи войници на Безстрашните, облечени в черно. Оглеждам се за Кейлъб, но никъде не виждам лицето му, не и докато не излизаме от стъклената сграда на слънчева светлина.