Читать «Дивергенти» онлайн - страница 197

С тялото си усещам смеха му, носът му се плъзга по челюстта ми, устните му се притискат в кожата зад ухото ми.

- А може вече да съм сигурен - казва. - Просто не искам да те плаша.

Засмивам се кратко.

- Ти си знаеш.

- Добре тогава! - обявява той. - В такъв случай те обичам.

Целувам го, докато влакът навлиза в непознатата неосветена територия. Целувам го колкото ми душа иска, може би по-дълго, отколкото е редно, защото брат ми седи насреща, само на крачка от нас.

Бъркам в джоба си и вадя хард диска с базата данни на симулацията. Въртя го в ръце. Той улавя гаснещите лъчи и ги отразява. Очите на Маркъс алчно следят движенията ми. „Не сме в безопасност - казвам си. - Все още не."

Притискам хард диска към гърдите си, отпускам глава на рамото на Тобиас и се опитвам да заспя.

Кастите на Аскетите и на Безстрашните са унищожени. Техните членове са се пръснали в различни посоки. Сега не се различаваме от безкастовите. Не знам какъв ще бъде животът ни оттук нататък; без собствена каста той го-глежда сиротен като листо, откъснато от дървото, давало му сила и опора. Ние сме изгубени хора; оставихме всичко зад гърба си. Вече нямам нито дом, нито път в живота, нито сигурност. Вече не съм нито Трис, жертвоготовна-та, нито Трис, безстрашната.

Предполагам, че сега трябва да стана повече и от двете.