Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 4

— Слушам, сър!

— Виждам, че вече си се облякъл.

Всъщност не бях. Просто бях нахлузих дънките си и поредната вехта тениска, както правя през повечето дни. Тениските обаче винаги са различни; днешната е с „Харлей Дейвидсън“. Обут съм в същите черни кецове „Чък Тейлър“, които нося от три години насам.

— Мислех, че ще се подстрижеш. — Гласът на Ама беше кавгаджийски, но колкото и да опитваше, тя не можеше да скрие загрижеността и искрената си привързаност към мен.

— Кога съм го казал?

— Не знаеш ли, че очите са прозорец към душата?

— Може би не искам никой да наднича в моята душа.

Ама ме наказа с още една чиния бекон. Моята „баба“ е около метър и петдесет висока и сигурно по-стара от драконовия порцелан, макар на всеки свой рожден да обяснява, че навършва петдесет и три години. Ама е всичко друго, но не и мила възрастна дама. Има абсолютна власт в тази къща.

— Хм… Е, млади господинчо, ако смяташ, че ще излезеш в това време с мокра коса, жестоко си се объркал. Не ми харесва тази буря. Сякаш вятърът носи насам нещо лошо. Нещо, което няма да изчезне скоро. Нещо със собствена воля.

Обърнах превзето очите си нагоре. Ама има странна представа за живота. Когато изпада в някое от „своите“ настроения, тя се „изключва“ от света, както казваше мама преди. Убежденията й са смесица от религия и суеверие, каквато може да има само тук, в Юга. Когато Ама се „изключи“, по-добре е човек да не попада на пътя й. Точно както е по-добре да се правиш, че не забелязваш амулетите, които закача по первазите на прозорците, и куклите, които поставя в чекмеджетата на шкафовете.

Изядох още едно яйце и завърших с истинска закуска за шампиони — препечен сандвич, пълен с яйца, бекон и конфитюр накуп. След като натъпках и това в устата си, погледнах по навик към дъното на коридора. Вратата на кабинета на татко вече беше затворена. Баща ми пише нощем и спи на един стар диван в кабинета си по цял ден. Така е, откакто миналия април мама почина. Би могъл и да е вампир; поне така каза леля Каролин, когато ни гостува през пролетта. Може би щях да го видя едва утре. Ако тази врата се затвореше, никой нямаше право да го безпокои по никакъв повод, докато той сам не решеше да излезе.

Колата на Линк, Бричката, както гордо я нарича, беше вече на улицата пред нас, с работещ двигател. От нея гърмеше музика. Ходех на училище с Линк всеки ден — той е най-добрият ми приятел още от детската градина, след като в автобуса ми даде половината си кексче „Туинки“. Едва по-късно разбрах, че половинката, която ми беше дал, била паднала преди това на пода. И двамата изкарахме книжки това лято, но Линк е човекът с колата. Ако Бричката може да се нарече кола де.

Поне двигателят й бумтеше толкова шумно, че заглушаваше бурята.

Ама застана на прага. Ръцете й бяха поставени на ханша в очевидно неодобрение.