Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 2

Както се оказа по-късно, никога в живота си не съм грешал повече.

Имаше едно проклятие.

Имаше и едно момиче.

Накрая имаше и един гроб.

Така и не усетих как се стигна дотам.

2.IX

Сънят

Падах. Падах свободно надолу, премятах се из въздуха.

Итън!

Тя ме викаше и само звукът на гласа й караше сърцето ми да бие по-силно.

Итън!

Тя също падаше. Протегнах ръце, опитвайки се да я хвана, но улових само въздух. Под краката ми нямаше твърда земя, затъвах в тиня. Докоснахме пръстите си и в мрака пред себе си видях зелени искри.

После тя се изплъзна и в мен остана само чувство на ужасяваща липса.

Лимони и розмарин. Дори и тогава усещах аромата й.

Но не можех да я хвана.

И не можех да живея без нея.

Изправих се рязко и се опитах да спра учестеното си дишане.

— Итън Уейт! Събуди се! Не искам да закъсняваш за първия учебен ден! — крещеше Ама от долния етаж.

Очите ми се взираха в мъждивата светлина, проблясваща в мрака. Чувах капките дъжд, удрящи някъде отдалече по капандурите на старата ни къща. Сигурно валеше. Сигурно беше сутрин. И това беше моята стая.

Вътре беше влажно и горещо заради дъжда. Защо прозорецът беше отворен?

Главата ми туптеше силно. Отпуснах се отново на леглото и сънят си отиде напълно, както ставаше винаги. Бях в безопасност, в стаята си, в нашата направо древна южняшка плантация, в същото скърцащо махагоново легло, в което преди мен вероятно бяха спали шест поколения Уейтовци, но едва ли нощем те са падали през черни дупки от кал. Всъщност тук едва ли се е случвало каквото и да било.

Зяпах в тавана, боядисан в синьо, за да отблъсква дивите пчели да не правят гнезда по дъските. Какво ставаше с мен?

От месеци сънувах този сън. Или май трябваше да кажа „кошмар“. Въпреки че не можех да си го спомня целия, онова, което оставаше в съзнанието ми, винаги беше една и също. Момичето падаше. Аз падах. Трябваше да я задържа, но не можех. Ако я пуснех, с нея щеше да се случи нещо ужасно. Но точно за това ставаше дума. Не можех да я пусна. Не можех да я загубя. Сякаш бях влюбен, въпреки че не я познавах. Нещо като любов преди първия поглед.

Което беше напълно откачено, защото тя беше просто момиче от един сън. Дори не знаех как изглежда. Сънувах този сън от месеци, но през цялото време нито веднъж не видях лицето й, или пък не можех да си го спомня. Знаех само, че всеки път, когато я загубех, се чувствах много гадно, сякаш се разболявах. Тя се изплъзваше между пръстите ми и стомахът ми се обръщаше — същото усещане, което човек изпитва, когато се вози на влакче в увеселителен парк и то внезапно подскочи нагоре, а после пропадне надолу.

Пеперуди в стомаха. Толкова клиширана метафора. Звучеше ми направо противно, също като пчели убийци.

Може би я бях загубил, а може би се нуждаех от душ. Слушалките на айпода бяха още около врата ми и когато погледнах към екрана му, видях, че там беше изписано заглавието на някаква непозната песен.

„Шестнайсет луни“.