Читать «Лично правосъдие» онлайн - страница 199

— Всичко свърши…

— Да.

— С мен също ли?

— Не, с теб не е свършило.

— Защо? Искаш да останеш и да се погрижиш за мен ли?

— Сама можеш да се грижиш за себе си.

— Наистина ли смяташ така, а?

— Да. Така смятам.

— Е, предполагам, че ще разберем.

— Предполагам, че да.

— Кога? — попита тя.

— Какво означава това „кога“?

— Кога ще разбереш дали мога да се грижа сама за себе си?

— Ти кажи.

— След шест месеца.

— Добре. Шест месеца.

— Как ще ме откриеш?

— Ще те потърся в телефонния указател.

— Под какво име? — попита Сюзън.

— Ферленгети.

Тя се усмихна и двамата се прегърнаха. Силно. После Девлин се обърна и излезе от болницата. Беше прекарал достатъчно време в болници.

Прибра се в апартамента в Сохо и телефонира в „Пасифик Рим“. Докладва на Уилям Чоу, поговориха за това как адвокатите ще се справят с разследването и се разбраха да се срещнат в Хонолулу след два дни.

Спа в продължение на петнайсет часа, почисти апартамента, събра си багажа и взе самолета до Бостън. Нае автомобил и пристигна в Тръроу в Кейп Код точно по залез-слънце. Джордж седеше на верандата на голяма дървена къща с изглед към плажа.

Мерилин и децата останаха вътре.

Джордж бе отслабнал толкова много, че кожата висеше по лицето му, но когато видя Джак, той се усмихна с разкривената си уста.

Носеше избелели джинси и стара червена риза с петна от бяла боя. Краката под леките му обувки бяха боси. Дрехите му висяха. Изглеждаше прекалено крехък, за да е големият му брат Джордж, но беше започнал да добива слънчев загар, който му придаваше здрав вид.

Двамата нежно се прегърнаха. Девлин седна до него с лице към червения залез.

— Как си, Джордж? — попита той.

Дясната половина на лицето на брат му не се движеше в пълен синхрон с лявата и думите му бяха леко провлачени.

— Ами, зная, че видът ми предизвиква съжаление, но се оправям. Всичко ще бъде наред.

— Можеш ли да ходиш нормално?

— Да, с бастуна. Трябваше ми известно време да накарам единия си крак да стъпва пред другия, но от ден на ден става все по-добре. Докторът казва, че след година няма да се забелязва абсолютно нищо, освен ако не се вгледаш съвсем отблизо.

— Джордж, ужасно съжалявам.

Брат му кимна.

— Да, зная — отвърна той. — Знаех, че ще пристигнеш тук разкаян. Вината не беше твоя, Джак. Наистина не беше.

— Не трябваше да си тръгвам и да те оставям сам, Джордж. Извинявай.

Брат му махна с ръка.

— Мерилин ми каза, че си открил кой го е направил.

— Да.

— Съобщи ли в полицията? Можеш ли да докажеш нещо?

— Всичко е уредено, Джордж.

— Какво искаш да кажеш?

— Не би трябвало да разговаряме за това, Джордж.

— И няма да ми кажеш какво си направил, така ли?

— Лекарите не искат да си мислиш за това.

— Мисля през цялото време, Джак.

— Казаха, че няма да си спомняш нищо.

— А, трябваше ми малко време да подредя нещата, но вече си спомням. Когато се свестих, не знаех нищо. Само, че съм ранен. Свестих се в онази болница и просто исках да затворя очи и отново да заспя. Исках да спя колкото мога повече и да не мисля за нищо. После, когато окончателно се събудих, просто исках да разбера какво ми е. Не можех да ходя. Не можех да сядам. Почти не можех да говоря.